Джо Хил - Рога

Старата леярна беше разпълзяла се средновековна крепостна кула от черни тухли, от едната ѝ страна стърчеше голям крив комин, а стените ѝ бяха надупчени като швейцарско сирене с дупки, в които някога е имало прозорци. Заобикаляха я няколко акра старинен паркинг — макадамът беше толкова нацепен, че почти се разпадаше, и през него прорастваха буцести туфи трева. Онзи следобед мястото беше оживено — деца караха скейтборд из руините, в една кофа за боклук отвън гореше огън. Група хаймани тийнейджъри — две момчета и мърляво момиче — стояха около пламъците. Единият беше набучил на шиш нещо, което приличаше на безформен кренвирш. Беше почерняло и разкривено, и над него се виеше сладък синкав дим.

— Я глейте — каза момичето, дундеста блондинка с акне и джинси с ниска талия. Иг я познаваше, тя беше от неговия випуск. Глена някоя си. — Вечерята идва.

— Като че е шибаният Ден на благодарността — каза едното от момчетата, хлапе, облечено във фланелка с надпис HIGHWAY TO HELL 5 5 „Магистрала към ада“ — албум на АС/DC. . Той замахна широко към огъня в боклукчийската кофа. — Я я мятайте вътре тая вкусна кучка.

Иг, едва навършил петнайсет и несигурен около непознати по-големи хлапета, беше загубил дар слово, гръклянът му се беше съсухрил, все едно вече получаваше пристъп на астма. Но Тери беше обигран. Две години по-голям и вече изкарал шофьорска книжка, Тери вече притежаваше някаква лукава грация и страстта на шоумена да забавлява публиката. Той заговори и за двамата. Той винаги говореше и за двамата — такава му беше ролята.

— Вечерята май е готова — Тери кимна към набученото на шиша нещо. — Хотдогът ви е изгорял.

— Не е хотдог! — кресна момичето. — Лайно е! Гари пече кучешко лайно! — И тя се преви на две, като се хилеше гръмогласно. Джинсите ѝ бяха стари и износени, а прекалено тесният ѝ потник с гол гръб изглеждаше като купен на половин цена от „Кей Март“, но върху него бе облякла хубаво кожено яке с европейска кройка. То не пасваше нито на останалите ѝ дрехи, нито на времето, и първата мисъл на Иг беше, че е откраднато.

— Искате ли да си хапнете? — попита хлапето с фланелката HIGHWAY TO HELL, махна пръчката от огъня и я поднесе към Тери. — Опечено до съвършенство.

— Стига бе, пич — отвърна Тери. — Аз съм гимназист девственик, свиря на тромпет в маршов оркестър и имам малка пишка. И без това ям лайна колкото си щеш.

Хайманите избухнаха в смях, може би не толкова заради казаното, колкото заради това кой го казваше — строен хубавец с избеляла кърпа с десена на американското знаме, вързана на главата му, за да придържа назад рошавата му черна коса — и начинът, по който бе казано: с жизнерадостен тон, като че той весело се гавреше с някой друг, а не със себе си. Тери използваше шегите като хвърляния от джудо, като начин да отклонява енергията на другите от себе си, и ако не можеше да намери друг прицел на хумора си, с кеф дърпаше спусъка срещу себе си — склонност, която добре щеше да му служи години по-късно, когато правеше интервюта в „Оранжерията“ и молеше Клинт Истууд да го фрасне в лицето и после да му даде автограф върху счупения нос.

Магистралата към Ада погледна зад Тери, над разпукания асфалт, към едно момче, застанало на върха на писта „Ивъл Канивъл“.

— Ей, Турно! Обядът ти е готов.

Отново смях — въпреки че момичето, Глена, явно изведнъж се притесни. Момчето на върха на пътя дори не погледна към тях — стоеше и гледаше надолу към хълма, стиснал под мишница голям маунтинборд.

— Ще се пускаш ли? — провикна се Магистралата към ада, когато отговор не последва. — Или трябва да ти пекна чифт орехчета?

— Давай, Лий! — извика момичето и вдигна насърчително юмрук във въздуха. — Разбий я тая дъска!

Момчето на върха на пистата ѝ хвърли кратък, презрителен поглед и в този миг Иг го разпозна — знаеше го от църквата. Беше младият Цезар. Тогава беше сложил вратовръзка, и сега също носеше, заедно с риза с копчета и къси ръкави, кафеникави къси панталони и високи кецове „Конверс“ без чорапи. Само с това, че държеше маунтинборд, той успяваше да накара облеклото си да изглежда леко алтернативно; фактът, че носеше вратовръзка беше иронична превземка, нещо, което би направил вокалистът на пънк група.

— Няма да се пусне — обади се другото момче край боклукчийската кофа, дългокосо хлапе. — Боже, Глена, тоя е по-голяма путка от теб.

— Майната ти — отряза го тя. За тайфата около боклукчийската кофа обидата на лицето ѝ беше най-смешното нещо досега. Магистралата към ада се разхили така, че пръчката се разтресе и печеното му лайно падна в пламъците.