Джо Хил - Рога

Тери плесна леко Иг по ръката и те продължиха. Иг не съжаляваше, че си тръгва, откриваше нещо почти непоносимо тъжно в тяхната компания. Те нямаха какво да правят. Ужасно беше, че това е пълният сбор на техния летен следобед — изгоряло лайно и наранени чувства.

Те приближиха стройното русо момче — Лий Турно, очевидно — и отново забавиха крачка, щом стигнаха върха на пистата „Ивъл Канивъл“. Тук хълмът се спускаше стръмно надолу към реката, която проблясваше в тъмносиньо между черните стволове на боровете. Някога това е бил черен път, въпреки че беше трудно да си представиш как някой кара кола надолу по него, толкова стръмен и изровен беше; шеметна стръмнина, идеална да се преобърнеш. Две полузаровени, ръждиви тръби се показваха над земята и между тях имаше загладена бразда от утъпкана пръст, вдлъбнатина, излъскана до блясък от преминаването на хиляда маунтинбайка и десет хиляди боси крака. Бабата на Иг Вира му беше разказала, че през трийсетте и четирийсетте, когато на хората не им пукало какво изхвърлят в реката, по тези тръби леярната изливала шлаката във водата. Приличаха досущ на релси, на железница, липсваше само вагонетка за въглища или вагонче на увеселително влакче да ги повози. От двете страни на тръбите пътят представляваше ронеща се, изпечена на слънцето пръст, стърчащи камъни и боклуци. Здраво утъпканата пътека между тръбите предлагаше най-лесният път до долу и Иг и Тери забавиха крачка в очакване Лий Турно да се пусне.

Само че той не се пусна. Никога нямаше да се пусне. Той остави дъската на земята — на нея беше нарисувана кобра и беше с големи, дебели, буцести гуми — и я забута напред-назад с един крак, сякаш за да провери как върви. Приклекна, вдигна дъската и се престори, че проверява как се върти едното колело.

Хайманите не бяха единствените, които му даваха зор. Ерик Ханити и рехава сбирщина от други момчета стояха в подножието на хълма, гледаха го накриво и от време на време подвикваха по някоя насмешка. Някой му кресна да си завре мъжки тампон в мъжагината и да се пусне най-после. Отгоре, край боклукчийската кофа, Глена отново изписка:

— Яхай я, каубой! — Но под грубиянската ѝ веселост си личеше отчаянието.

— Е… — каза Тери на Лий Турно. — Тъй е то. Можеш да си изживееш живота като сакат или като мухльо.

— Това какво значи? — попита Лий.

Тери въздъхна.

— Значи: ще се пускаш ли?

Иг, който се беше пускал много пъти по пистата с маунтинбайка си, каза:

— Спокойно. Не се плаши. Пистата между тръбите е много гладка и…

— Не ме е страх — отвърна Лий, все едно Иг му беше отправил обвинение.

— Пускай се тогава — подкани го Тери.

— Едното от колелетата стърчи — отвърна хлапето.

Тери се разсмя. Гадно при това.

— Хайде, Иг.

Иг избута количката покрай Лий Турно и я вкара в канавката между тръбите. Лий погледна пуйката и челото му се набръчка от въпрос, който не зададе на глас.

— Ще я гръмнем — каза Иг. — Ела да гледаш.

— В количката за пазаруване има детска седалка — обади се Тери. — В случай, че искаш да те закараме до долу.

Беше гадно да го каже и Иг направи съчувствена гримаса на Лий, но лицето на Лий беше непроницаемо като на Спок на капитанския мостик на „Ентърпрайз“. Той стоеше отстрани, притиснал дъската до гърдите си, и ги гледаше как се отдалечават.

Момчетата долу чакаха тях. Имаше и две момичета, по-големи момичета, може би достатъчно големи, че да следват в колеж. Те не бяха на брега на реката с момчетата, а се приличаха на слънце на Ковчега, по горнища на бански и отрязани джинси.

Ковчега беше на малко повече от километър от брега — широка бяла скала, която лъщеше на слънцето. Каяците им лежаха на малкия пясъчен нанос, който изтъняваше нагоре по реката, далече от нея. Гледката на тези момичета, изпънали се върху скалата, накара Иг да се влюби в света. Две брюнетки — можеше да са сестри — със стегнати, покрити със загар тела и крака до ушите, седяха и си приказваха с приглушени гласове и зяпаха момчетата. Дори и с гръб към Ковчега Иг усещаше присъствието им, сякаш момичетата, а не слънцето, бяха основният източник на светлина, огряваща брега.

Около дузина момчета се бяха събрали за шоуто. Те седяха безразлично по клоните на дърветата, надвиснали над водата, или яхнали маунтинбайкове, или покачени на големите камъни, и до едно се опитваха да си докарат пичовски нещастен вид. Това беше още един страничен ефект от присъствието на момичетата на скалата. Всяко момче там искаше да изглежда по-голямо от другото, твърде възрастно изобщо да се намира там. Ако можеха — с киселия си вид и напомпаните пози — да намекнат някак, че са в района само защото трябва да наглеждат по-малкото си братче — още по-добре.