Айзък Азимов - Роботите и империята

— Не мога да отида никъде без роботи — рече тя.

— Друго не съм и очаквал — Д.Ж. се усмихваше отново. — Защо не вземете моите два адаша? Трябват ли ви повече?

Гладиа погледна към Данил, но той стоеше неподвижно. Погледна към Жискар — същото. И тогава й се стори, само за миг, че той съвсем лекичко поклати глава — нагоре и надолу.

Трябваше да му вярва.

— Е добре, ще дойда с вас — заяви тя. — Тези два робота са всичко, от което ще имам нужда.

Гладиа се озова на борда на космически кораб за пети път в живота си. Преди доста време бяха ходили със Сантирикс на планетата Евтерпа. Тропическите й лесове се смятаха за неповторими, особено под романтичния блясък на нейната ярка луна, наречена Бисер.

Тропическите лесове наистина се оказаха потънали в пищна зеленина, дървета бяха старателно засадени в стройни редици, а безобидните представители на животинския свят грижливо подбрани така, че да допълват колорита и естетическата наслада от природата.

Сателитът с диаметър цели 150 километра обикаляше толкова близо до Евтерпа, че искреше със сияйния блясък на диамант. Разстоянието наистина беше нищожно малко, дори позволяваше да се види как сателитът преминава по небосклона от запад на изток, изпреварвайки планетата, която се въртеше с много по-бавно. Когато заставаше в зенита си, Бисер засияваше силно и помръкваше, когато се спускаше към хоризонта. Първата нощ туристите следяха изгрева на луната очаровани, втората — не чак толкова, а третата с леко раздразнение — при положение че въпросните нощи бяха ясни, което обикновено не се случваше.

Местните жители никога не поглеждаха към луната, бе забелязала Гладиа, макар че, разбира се, шумно я превъзнасяха пред туристите.

Общо взето, пътуването й хареса, но най-ярко си спомняше радостта от тяхното завръщане на Аврора. Тогава Гладиа реши да не пътува повече никога освен в крайно наложителни случаи. (Като се замисли, трябва да е било най-малко преди осем десетилетия.)

Известно време тя живя преследвана от страха, че мъжът й може да настои да направят още едно пътешествие, но той никога не спомена подобно нещо. Може би, често си мислеше тя в онези години, беше решил за себе си същото и сигурно се е опасявал от своя страна, че тя може да пожелае да попътува.

Нежеланието им да пътуват не ги правеше странни. Като цяло аврорианците — всъщност космолитите изобщо — бяха по-скоро домашари. Техните планети, техните имения бяха твърде уютни. В крайна сметка нима имаше нещо по-хубаво от това за теб да се грижат твоите собствени роботи — роботите, които разбират всеки твой знак, а съответно познават и всичките ти навици, дори желанията, които не е нужно да изказваш на глас.

Гладиа се размърда неспокойно. Може би Д.Ж. бе имал предвид именно това, когато говореше за декадентството на роботизираните общества?

И така, след всичките тези години тя отново бе в космоса. При това на борда на един земен кораб.

Не беше видяла много от него, но малкото, което успя да зърне, ужасно я потисна. Изглежда, тук не признаваха друго освен правите линии, острите ъгли и гладките повърхности. Очевидно нарочно избягваха всичко, което можеше да изглежда по-раздвижено. Като че ли само функционалното имаше право на съществуване. Макар че нямаше представа какво всъщност съответства на понятието функционалност по отношение на предметите в един кораб, Гладиа имаше чувството, че то се изчерпва само с най-необходимото, с възможността да стигнеш от една точка до друга по най-краткия път.

На Аврора (а би могло да се приеме, че и на Външните светове като цяло, макар че Аврора беше най-напред в това отношение) съществуваше градация в изискванията към предметите. В основата лежеше функционалността — нямаше отърване от нея, освен при чисто декоративните предмети, — после задължително идваше ред на естетическата стойност за физическите сетива и накрая — на реалната способност за духовно удовлетворение.

Колко далеч по-добър вариант!… А може би всъщност това беше белег на такова неудържимо развихряне в областта на човешкото творчество, че космолитите едва ли биха могли да се върнат към живота в суровата и неразкрасена Вселена… и дали това водеше към добро? Нима бъдещето щеше да принадлежи на тези ограничени привърженици на геометрията? Или просто заселниците все още не бяха открили сладостта на живота?