Айзък Азимов - Роботите и империята

— Наш?

— Имам предвид вас и себе си. Помолиха ме да отида на Солария и по възможност да разбера какво се е случило в действителност. Ще взема само един кораб — въоръжен, но не много.

— Могат да унищожат и вас.

— Възможно е. Но моят кораб поне няма да бъде сварен неподготвен. Освен това, аз не съм като онези герои от хипервизията и съм преценил какво мога да направя, за да намаля риска от унищожение. Хрумна ми, че едно от слабите ни места в опитите да проникнем на Солария е това, че ние изобщо не познаваме планетата. В такъв случай би било добре да вземем някой, който я познава — с две думи, някой соларианец.

— Искате да кажете, че искате да вземете мен?

— Точно така, милейди.

— Защо точно мен?

— Струва ми се, че можете да се досетите и без много обяснения, милейди. Един Господ знае къде са се дянали соларианците, които са напуснали планетата. Ако някои са останали там, най-вероятно е те да са нашите врагове. Няма космолити, които да са родени на Солария и които да живеят на друг от Външните светове — освен вас. Вие сте единственият човек от Солария, който мога да намеря — единственият в цялата Галактика. Затова сте ми нужна и затова трябва да дойдете с мен.

— Грешите, заселнико. Смятайте, че не сте намерили своя човек. Нямам никакво намерение да идвам с вас и няма начин — абсолютно никакъв начин — да ме накарате да го направя насила. Заобиколена съм от роботи. Ако направите дори само една крачка към мен, те моментално ще ви спрат, а ако се съпротивлявате, ще ви наранят.

— Не възнамерявам да прилагам сила. Вие трябва да дойдете доброволно — и би трябвало да го желаете. Трябва да предотвратим една евентуална война.

— Това е работа на правителствата от ваша и моя страна. Отказвам да имам нещо общо. Аз съм частно лице.

— Длъжна сте да го направите заради вашия свят. В случай на война ние може би ще пострадаме, но същото се отнася и за Аврора.

— Аз съм герой от хипервизията не повече от вас.

— Тогава сте длъжна заради мен.

— Вие сте луд. Не съм ви длъжна с нищо.

Д.Ж. пусна тънка усмивка.

— Не сте длъжна лично на мен. Но ми дължите много в качеството ми на наследник на Илайджа Бейли.

Гладиа замръзна на място и дълго време не свали поглед от брадатото чудовище. Как можа да забрави кой е той?

С голяма мъка успя да промърмори:

— Не.

— Да — решително я парира Д.Ж. — На два пъти Праотецът е правил за вас повече, отколкото бихте могла да му изплатите. Него вече го няма, за да си поиска обратно дълга — една малка част от него. Аз съм наследил правото да го сторя.

— Но какво бих могла да направя за вас, ако дойда? — отчаяно попита Гладиа.

— Ще видим. Ще дойдете ли?

Гладиа отчаяно търсеше начин да откаже. Нима тази беше причината, поради която през последните двайсет и четири часа Илайджа за сетен път беше станал ненадейно част от живота й? Защото щяха да отправят към нея едно невъзможно искане именно в негово име, което тя нямаше да има сили да откаже?

— Какъв смисъл има да се съгласявам? — упорстваше тя. — Така или иначе, Съветът няма да ми разреши да дойда с вас. Няма да допуснат един аврорианец да замине със заселнически кораб.

— Милейди, вие сте живяла на Аврора двайсет десетилетия и си мислите, че родените аврорианци ви смятат за аврорианка. Не е така. За тях вие си оставате соларианка. Ще ви пуснат.

— Няма — заинати се Гладиа, усещайки как сърцето й бие лудешки и как кожата й настръхва. Той беше прав. Представи си Амадиро, който определено я смяташе за соларианка и нищо повече. Ала упорито повтори „Няма“, сякаш се мъчеше да убеди в противното самата себе си.

— Ще ви пуснат — отвърна Д.Ж. — Не ви ли посети един човек от Съвета, за да ви помоли да се видите с мен?

— Помоли ме само да докладвам за този разговор. Както и ще направя — демонстративно заяви Гладиа.

— Щом искат да ме шпионирате тук, в собствения ви дом, милейди, помислете колко повече ще са склонни да ме шпионирате на Солария.

Той почака за отговор, но след като такъв не последва, продължи с нотка на отегчение:

— Милейди, ако вие откажете, няма да ви насилвам, защото просто ще бъде излишно. Те ще ви накарат. Но аз не искам да се стига дотам. Праотецът нямаше да го иска, ако беше тук. Той би желал да дойдете с мен единствено от благодарност към него… Милейди, Праотецът се е жертвал за вас в изключително трудни ситуации. Няма ли да се постараете да направите нещо в негова памет?

Сърцето на Гладиа замря. Тя разбра, че повече няма да може да устои.