Айзък Азимов - Роботите и империята

— Нищо, с което не бихте се съгласила, докарал ви е много добре. Но това няма значение. Поразен съм от факта, че след седем поколения ние с вас можем да сме заедно. На колко години сте, милейди? Прилично ли е да се задават такива въпроси?

— Не знам дали е прилично, но нямам никакви възражения. На двеста трийсет и три стандартни галактически години съм. Над двайсет и три десетилетия.

— Изглеждате сякаш не сте на повече от четиридесет и осем-девет. Праотецът е умрял на седемдесет и девет, старец. Аз съм на трийсет и девет, но когато умра, вие все още ще сте жива…

— Ако не умра при някаква злополука.

— И може би ще живеете още пет десетилетия.

— Завиждате ли ми, Д.Ж.? — попита Гладиа с горчива нотка в гласа си. — Може би ми завиждате за това, че съм надживяла Илайджа с повече от шестнайсет десетилетия и че съм обречена да го надживея с може би още десет?

— Разбира се, че ви завиждам — сдържано отговори Д.Ж. — Защо не? Не бих имал нищо против да живея десетилетия наред, ако с това нямаше да послужа за лош пример на хората от Бейлиуърлд. Не бих искал те да живеят толкова дълго като цяло. Историческото и интелектуалното ни развитие биха се забавили прекалено много. А онези по върховете биха се задържали на власт твърде дълго. Бейлиуърлд би изпаднал в консерватизъм и упадък — както стана с вашия свят.

Гладиа вирна малката си брадичка.

— Аврора се оправя съвсем добре, както ще имате възможност да се убедите.

— Говоря за вашия свят. За Солария.

Гладиа нерешително млъкна, после твърдо отсече:

— Солария не е моят свят.

— Надявам се, че е. Дойдох при вас, защото смятам, че е така.

— Ако това е причината за вашето идване, млади момко, напразно си губите времето.

— Вие сте родена на Солария, нали, и сте живяла там известно време?

— Живяла съм там през първите три десетилетия след раждането ми — около една осма от целия ми живот.

— Значи достатъчно, за да сте в състояние да ми помогнете във връзка с един въпрос, който е много важен.

— Не съм соларианка въпреки този ваш така наречен важен въпрос.

— Става дума за въпрос на война или мир — ако вие смятате това за важно. Външните светове са изправени пред война със Заселническите и нещата ще се развият зле за всички нас, ако се стигне дотам. И от вас зависи, милейди, да предотвратите тази война и да запазите мира.

Бяха приключили с обяда (не беше кой знае какъв) и Гладиа прикова Д.Ж. с ледено-гневен поглед.

През последните двайсет десетилетия тя бе живяла тихо и мирно, успявайки да се отърве от житейските проблеми. Постепенно бе забравила нещастния си живот на Солария и трудностите на приспособяването към Аврора. Бе съумяла да зарови дълбоко в себе си агонията от две убийства и екстаза от двата пъти, когато беше обичала истински — един робот и един землянин, — и да ги превъзмогне. Последваха един проточил се спокоен брак, две деца и моделиерската работа. В края на краищата децата я напуснаха, после и мъжът й, а скоро сигурно щеше да се оттегли дори от работата си.

И тогава щеше да остане сама с роботите си, да се наслаждава или по-скоро да се примири със спокойния и еднообразен ход на живота по посока на бавно приближаващия се неизбежен край — край толкова лек, че дори можеше да не усети идването му.

Точно това искаше тя.

Но тогава… Какво всъщност ставаше?

Всичко започна предната вечер, когато тя напразно се взираше в обсипаното със звезди небе, за да намери звездата на Солария. Като че ли това глупашко посягане към миналото — минало, което не биваше да възкресява — взриви тънката обвивка от спокойствие, която Гладиа бе изтъкала около себе си.

Първо изникна името на Илайджа Бейли — най-болезненосладкия спомен от всички, които тя толкова старателно бе потулила. Изникваше отново и отново с мрачна настойчивост.

После беше принудена да се занимава с някакъв мъж, който се смяташе (абсолютно погрешно) за потомък на Илайджа от пета степен, а сега с някакъв друг, който действително бе негов правнук от седмо поколение. Накрая й тръсваха разни проблеми и отговорности от рода на онези, които често бяха измъчвали самия Илайджа.

Дали в известен смисъл тя не се превръщаше в Илайджа, само че без да притежава нито таланта му, нито настървението, с които той изцяло се отдаваше на дълга?

Но с какво бе заслужила това?

Гладиа чувстваше как ядът й преминава в самосъжаление. Чувстваше, че с нея се отнасят несправедливо. Никой нямаше право да й прехвърля разни отговорности против нейната воля.