Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Адът е недостижим за човешките представи в пълната си същност. Когато по-късно Серафима се събуди в Ада, тя ще види нещо като проекция на това кошмарно място върху неспособната да мисли петизмерно човешка психика. Мястото никак няма да й хареса. То ще се отнесе твърде грубо с нея. Но в резултат на сложна поредица от събития тя ще оцелее.

Да се върнем към човешкия свят и към Милет.

Бе късна пролет. Слънце грееше ласкаво и птици пееха звънко. Въздухът ухаеше на цветове, докато безкрайната погребална процесия отнасяше ослепени трупове към гробищата, гърла горчиво ридаеха и потропваха конски копита.

Няколко пухкави облачета плуваха като в океан над хоризонта. Майка носеше на ръце малък вързоп, в който можеше да бъде разпознато тялото на невръстното й детенце с две кървави дупки на мястото на очите. Цъфнала череша в двор до пътя грееше в светлика. Младеж крачеше като хипнотизиран до каруца, от която се подаваше снежнобялата ръка на невестата му … и така нататък. Всички бяха нещастни, освен тези, които бяха изгубили разсъдък и разбира се онези, които бяха мъртви.

Песента на поток пригласяше на задавено хълцане …

… Черен демон носеше тялото на Иван Менестрел.

Двата демона отнасяха плячката си напряко през Астралната паяжина. Пътеката под адските им нозе бе черна като катран, а в дълбините и висините блестяха в неистови пориви Звездите на Създанието. Във всички посоки се виждаше ефирната плетеница на Астралната паяжина, изтъкана от пътеки, подобни на тази, по която се движеха. Ако Иван и Серафима бяха в съзнание щяха да изпитат разкъсващо чувство за дезориентация, причинено от непрестанното преплитане на астралните измерения. Щяха да зърват от време на време участъци от реалността и да я усещат като постоянно напираща към тях през тънката ципа, разделяща човешкия свят от астралния.

Червеният демон носеше Серафима, преметната през рамо, а черният — Иван Менестрел, висящ на гърба му, придържайки го за единия рог да не падне. Някъде напред над пътеката се плъзгаха като сенки падналите монаси.

Преходът продължаваше дълго. Зад гърба на Черния демон в тялото на мъртвия Евевулвар искрица живот трепкаше в защитеното от Стоманена роговица Първично сърце. В непробиваемата му обвивка се разтвори микроскопична дупчица, през която се промъкна дебело колкото нерв пипало. Бавно то си проправяше път през смазания организъм, заобикаляйки натрошени кости, станали на лепкава каша органи и огромни буци съсиреци. След неопределимо дълго време завършващия му с мека лапичка край се добра до основата на черепа, плъзна се по последния прешлен и се прилепи към малкия мозък на звяра.

Недоловим импулс енергия премина по нишката и се изгуби в сивата маса на мозъка.

Пипалцето започна да се прибира обратно.

Истинският Евевулвар е бил страшна гадина. Преди да бъде унищожен от Терван Велики той всявал ужас у всички, които познавали жертвите му (самия него никой не познавал, тъй като Евевулвар не оставял свидетели; изключение правел Терван, който, въпреки че оставял свидетели, за да славят превеликата му мощ, не се подвоумил да хвърли оплетения в Мека Мраконегренска паяжина Евевулвар в огнената паст на Вулкана на Болката).

От тези далечни времена са изминали епохи. От истината се е запазило твърде малко и дори единадесетте орисници на Иван Менестрел не подозираха за качествата на този звяр. Когато единадесетата старица бе проклела новороденото, тя бе имала пред вид първичността и жестокостта, за които разказваха легендите. А в хармония с останалата орис у Иван Менестрел се бяха проявили съвсем различни способности.

Сега той се съживяваше. Сред невронните матрици на нефункциониращия му мозък протичаха наново импулси, инстинктите възвръщаха контрол над организма и генетично закодираната информация за формата на тялото му се трансформираше през дублиращите му системи в нови органи, кръв и нервна тъкан. Неусетно раните се затваряха, костите се разтапяха в протоплазма, за да може минути по-късно да се кондензират в бъбрек, черва или стомах.

Нервно потръпване накара Черния демон да улови втория рог на Иван с другата си ръка.

Тялото на Иван Менестрел отново функционираше. Около него лъхаше на талази космически студ, след като организма на Евевулвар бе изсмукал цялата достъпна топлина като енергия за прераждането. Адски горещото тяло на демона бе допринесло много за скоростта на възстановяване и сега адското изчадие изпитваше последиците от охлаждането на безумния му организъм като започваше леко да забавя крачка и да залита.