Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Иван проследи миризмата на демона до градския площад. Там, в самия център, дирята прекъсваше. Иван се взря в камъните на настилката и в нарисуваната с кръв пентаграма отгоре. Във върховете й стояха угаснали черни свещи.

Мъглата се разреди и под ласкавите лъчи на изгряващото слънце се разпръсна. Иван Менестрел, застинал като статуя в центъра на пентаграма, изгаряше от отчаяние и болка. Животинските му инстинкти се гърчеха под ударите на чувството за загуба и за вина. Неописуем хаос от емоции, мисли и импулси го сковаваше. Така го завариха и гвардейците, които обезумели от кървавите сцени по улиците (пълзящи и стенещи ослепени същества, които с гърчове се предвижваха сред припаднали и притихнали ослепени същества) се бяха добрали до площада. Стрелите, които се забиха в тялото му и мечовете, които го посякоха, бяха твърде много дори за неговата издръжливост. Иван рухна на колене, после падна напред и остана да лежи насред пентаграма.

Отец Петър се зададе, пребледнял като платно, на кон. Без да спира, оценявайки обстановката, той се приближи до падналия Иван, вдигна високо копието си и го заби в гърлото на рогатия звяр. Бликна червена кръв и няколко хрипливи стона известиха последните мигове на Евевулвар и на Иван Менестрел.

Войниците стояха сковано в кръг около мъртвия демон. Отец Петър, слязъл от коня си, четеше молитва и се кръстеше. Жени в бели дрехи се движеха зад гърбовете им и помагаха на ослепените, които бяха останали живи. Стонове се смесваха с песните на птиците. Слънцето жизнерадостно огряваше кървавите петна по калдъръма.

Когато Червеният демон се появи сред пламъци и дим насред пентаграма, всички отстъпиха крачка назад, но втора не успяха да сторят, той като страхът скова ума и краката им. Когато до него сред дим и пламъци се появи Черният демон, отец Петър изпусна Светото писание и се разтрепери. Двата демона огледаха тялото в краката си, Черният го нарами и сред пушек и огън адските твари изчезнаха, а през присъстващите премина тръпка и много от тях се строполиха на земята и останаха да лежат там.

От този ден нататък Милет вече не беше същия.

Късна вечер. Мрак се стеле на талази. В Мраконегра е съвсем нормално тъмнината да се стеле, също така съвсем нормално е смъртта да дебне зад всеки завой, под всяка скала, в клоните на всеки уродлив храст. В Мраконегра са нормални много ненормални неща, включително и лудият магьосник Гнусал, който точно в този момент пробива с чук и пирон дупка в крака си, за да се провеси на кука от върха на Черната Кула за през нощта.

В Мраконегра е съвсем в реда на нещата очи да те гледат от гъсталака и да се окаже, че те просто си растат там. На място е и лигавата дупка в земята под краката ти, която те засмуква за да те изяде, докато си се навел за да разгледаш очите.

В Мраконегра с падането на нощта повечето неща се събуждат и тръгват нанякъде за да убият или да бъдат убити. А онези, които не могат да ходят чакат някой да мине. Тук смъртта не е занимание самотно 2 2 За подробности: „Смъртта е занимание самотно“, Рей Бредбъри .

Мраконегра, това е лава, черни скали, криви полуизпепелени храстовидни израстъци, очи, зъби, нокти и кости. В много от цепнатините в скалите живеят прозрачни твари с отровен нрав. Слънцето денем свети през пепеляв въздух, добивайки мръсен кървав оттенък. Луната нощем се превръща в сцена за вампирските танци на огромните Мраконегренски прилепи.

Мраконегра привечер — ето декора на събитието, което всеки миг ще се случи и към което сме отправили поглед.

Западно от Милет се намираше Велъш планина. Тя скриваше зловещото туловище на Мраконегра, предлагайки една не чак толкова страшна, но за сметка на това доста по-близка алтернатива. Изоставената крепост Велъш бе нейде из склоновете на планината и блатската твар Вревозар стопанисваше непрогледния лес по склоновете. Именно от там за пръв път дойдоха вестите за тъмната сила. Това бе и мястото, от което заприиждаха демони.

Така изглеждаше за хората от Милет.

В действителност злото идеше много по-отдалеч. То бе пресякло Мраконегра, за да навлезе в Стария Свят. Велъш бе само незабележим хълм по пътя на неговия поход.

Там, където се бе пръкнало, бе Адът.

(„Какво има на Юг?“ питат онези, които обикновено вече са си спечелили всеобщото презрение за други, по-малки провинения. Други разсъждават: „Мраконегра лежи на Края на Света на запад. А какво се намира отвъд Мраконегра? Да си го кажем направо — какво представлява Края на Света?“. Тях обикновено ги спохождат мъже, облечени в черни роби с качулки, носещи факли, с които да палят къщи и клади, остри метални предмети, с които да бодат и късат месо и най-често заповеди за арест и разобличаване, издадени направо от Върховенството на Светата Инквизиция. Това е така, защото Върховенството на Светата Инквизиция знае какво представлява Края на Света. Прочетете по-нагоре и ще разберете.)