Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Но звярът, в който проклятието бе превърнало Иван Менестрел, не умираше толкова лесно. Славна орис го закриляше, а и жилаво, макар и грозно създание бе Евевулвар, първообразът на проклятието. Сами се наместиха костите, премазаните мускули се прегрупираха и опънаха, кръвта се просмука обратно през порите в тялото и чудовището се разгъна, окаляно, опърпано, но живо, и готово за бой.

През краткия период на мрак и спокойствие душата на Иван се бе поокопитила и се опитваше да наложи волята си. Жадният за кръв звяр пръхтеше и ръмжеше, докато елементарните му инстинкти вилнееха там, където Иван очакваше да срещне съзнание. Първичният инстинкт бе тъй силно обвързан със зверското тяло, че Иван не успяваше дори да намери пролука, където да се заклини. Сякаш бе клонка насред бързей, над който няма никакъв контрол.

Застанал на копитата си, звярът обходи с поглед поляната, над която вече се спускаше мрак. Порочните свещеници, все тъй неподвижни и почти незрими в здрача, не променяха песента си. Демонът довършваше зловещото си питие, все още извърнат с гръб.

Иван вече панически се опитваше да открие достъп до елементарната психика на звяра. Предусещаше, какво възнамерява да стори и беше уверен, че не е по силите му да се пребори с изчадие, призовано от самите дълбини на Ада.

Падналите свещеници в единия край на поляната се раздвижиха неспокойно и напевът им затихна. По пътеката, която водеше през гората, изпълзя колосално влечуго с фосфоресциращи рога и петна от разлагаща се плът … Ужасът отново заля като помрачаваща вълна Иван и страхът му бе тъй силен, че обзе и чудовището. Изпод копитата му се разхвърча пръст и той полетя с невъзможна бързина по-далеч от Вревозар. Препускаше без дъх, а зад гърба му останаха разхвърляните при стремителния му бяг монаси, опитали се да го задържат; адската твар също остана далеч в крепостта, а някъде напред свършваше Черната гора и светът бе жизнерадостен и човешки …

След не повече от двадесет минути размита фигура изхвръкна с тропот от гората на няколко мили от безименното прихлупено село и препусна на два крака към него. Облаци пръст запращаше тя след себе си във въздуха, но търчеше мълчаливо и целеустремено.

Мръсен и димящ от пот, с разширени ноздри и олигавени бърни, Иван се спря пред затворената гостилница, в която се бяха настанили отец Фолий и отрядът му. Повдигна лапа и я стовари върху дървото. Трябваше да предупреди останалите от отряда!

Прозорчето на вратата се открехна и през него надникнаха две предпазливи очи. Иван видя само как зениците им се разширяват от ужас и безумен писък раздра нощта. И едва сега грозната истина достигна до него — за всички люде той бе от лошите и никой не би му повярвал, дори не би го изслушал. Стрелата, която долетя от покрива на плевнята, не го смути и той с бавна крачка се насочи към откритите поля, които бяха прекосили на път за насам.

Думи, подслушани, когато бе малък, се въртяха из главата му … „Навърши ли осемнадесет години, Иван ще бъде прокълнат“, мълвеше разплаканият глас на леля му, а дълбок равен глас отвръщаше: „Никой не ще може да предвиди, какво проклятие ще тегне над него ….“. Отчаян и объркан, Иван постепенно изгуби контрола над зверското тяло и то се понесе на тежките си силни нозе нанякъде, в дирене на убежище.

Седмозвездник изгряваше всяка нощ от изток и залязваше всяка сутрин на запад. Пръстенът от шест светли и трепкащи звезди се въртеше бавно около оста си и отброяваше фазите на Звездните години.

Седмата звезда бе невидимата Яван, точно в центъра на кръга. Около нея разпръскваха божествения си светлик Гомер, Магог, Мадай, Тувал, Мосох и Тирас.

На всеки сто и седем години Седмозведник правеше един пълен оборот и отбелязваше началото на новата Звездна година, или както се наричаше по Църковния календар — Лето Яфетово. Това бе година на необикновен подем, съпровождаха я многобройни празненства, а в навечерието на Великден се изнасяха хвалебствени литургии в чест на всемилостивия Господ и неговото паство.

Годината, през която Милет изпрати отряда на Свети Георги, беше в периода на залез на Гомер. Тежки времена вещаеше отливът на божествената сила. Тежки бяха и вестите, които достигнаха до църковната управа в Милет.

Мисията се бе провалила, злото набираше мощ и непознат по вид демон бродеше из околностите и всяваше ужас сред хората — неуловим като сянка, бърз като вятъра и потаен сред нощната тъма.

Иван Менестрел бе прокуден. Самотен бродеше той сред пустошта, крадеше, за да се храни или ловеше диви животни и в миговете на просветление, когато владееше зверското си тяло, вилнееше от ярост и безсилие сред дивите гори, изтръгваше дървета и ги запращаше със страшна сила накъдето му видят очите.