Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Всички бяха останали неприятно изненадани от безсмислието на получения резултат и дори някои, на чашка вино, се бяха зачудили, дали не иде реч просто за нетрадиционна форма на хомосексуализъм.

По-далеч от истината не е бил дори Колосалния Пророк Гигант Мъдри, когато предсказал в момент на алкохолно опиянение, че през двехилядната година планетите от Слънчевата система (каква система? питал всеки в недоумение) ще се наредят в една линия и ще настъпи свършека на света. Някой подхвърлил, че до тогава остава още много време, а и понятието планета може да означава всичко, така че духовете се успокоили. В чест на истината трябва да се отбележи, че през двехилядната година (малко по-малко от 1200 лета след времето, по което се развива действието на нашия разказ), малките светещи неща в небето ще продължат все така да трепкат невинно, подхранвани от Божествената сила, ще продължат по своите недостижими в смисъла си за простосмъртните пътища, движени от ангели, а песимистите съвсем песимистично ще отбележат поредната несполука в живота си.

Какво ли е написал Иван Менестрел с грубите си лапи върху онзи лист в сумрачната библиотека?

Месеци спокойствие бяха изминали, преди рогатото чудовище отново да се появи в околностите на Милет.

„Демонът“, шептяха всички, „се завърна!“. Църковната управа на Милет бе дълбоко разтревожена от зачестилите отвличания на добитък и от зловещите следи в снега, които ловците откриваха около езерото. Стражата в града бе удвоена, патрули от гвардейци дежуреха нощем в малките села по брега. Но изчадието бе хитро и неуловимо.

Единствено Серафима не се смущаваше от опасността. Беше се разведрила и цвета на кожата й се бе върнал. Очите й блестяха и смехът й се разнасяше често в къщата на Иван Ковача.

Самият ковач оставаше мрачен и раздразнителен. Не бе повярвал на думите на девойката — бе приел разказа й, но тълкуваше свръхестествената случка по съвсем друг начин. Упованието му в Бога бе станало почти фанатично и той твърдо вярваше, че единствено силата на Светото Писание е спасила Серафима от рогатия демон.

Серафима не разказа другиму какво е преживяла. Недоверието на собствения Иванов баща я наведе на мисълта, че едва ли някой ще приеме думите й за истина. Без да си дава сметка, така тя се спаси от гнева на Църквата — разказът й твърде много би наподобил ерес, за да го подминат с лека ръка.

Напрежението нарастваше, все повече недоволни гласове изискваха активни действия и ето че дойде денят, в който Църковната Управа взе решение да се сформира хайка от най-добрите ловци, подсилена от голям отряд гвардейци, която да поеме по следите на демона и да го залови или унищожи. Самият отец Петър, водител на божието паство в Милет и околностите, оглави хайката и това вдъхна надежда в сърцата на мнозина.

Утринният час бе тих и сив, въздухът — прохладен и влажен, диханието излизаше на облачета. Улиците на града — пусти. Светът си доспиваше в последни минути на спокойствие, затова и суетнята около казармите, звънът на оръжие, подвикванията и тропотът на крака изглеждаха неуместни и дразнещи. Войниците и волните отряди се строяваха и биваха проверявани от водачите си. Скоро след това групите поемаха в различни посоки.

Гражданите, които бяха излезли навън за да гледат, започнаха да се прибират и скоро улиците отново опустяха.

Измина половин час. Дрезгавината се превърна в светлина.

Тишина.

Влагата се превърна в лека мъгла.

Тишина.

Сенките по ъглите и в дворовете, под каруците и в мазетата се превърнаха в забулени фигури.

Тишина.

Тишината се превърна в писък.

Черни закачулени фигури се носеха като духове в утринта, бледите им ръце се сливаха със сгъстяващата се мъгла. Далечните им сенки за миг изскачаха пред замаяната жертва и остри нокти се впиваха в очите й.

Няколко мига, преди болката, слепотата и лудостта да се стоварят в главата на жертвата и съзнанието й да се пръсне на хиляди парченца, преди да се изключи, тя виждаше качулка, покрила мрак вместо лице. Виждаше ръце, събрани пред гърдите в широки черни ръкави. След това ръцете излитаха мълниеносно и жертвата нищо повече не виждаше.

Стъклата на къщите се пръскаха и мъглата се изсипваше все по-плътна в помещенията, където спяха хората. С нея идваше и по една фигура. След нея фигурата се оттегляше сред хор от писъци.

Утринта се бе превърнала в психиатрична кланица.

Някъде там, сред забуления ад в Милет бе и Серафима.