Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Иван все още оставаше неподвижен. Не знаеше, какво да стори. Сякаш се намираше в дупка от безвремие. Сякаш бе лишен от воля.

Водена от чужда сила, Серафима повдигна безсъзнателно книгата пред себе си и я обърна с лице към демоничната сянка. На слабата предутринна светлина върху корицата се открои сребрист кръст.

Протегнала Библията като щит, Серафима направи няколко бавни, но сигурни крачки напред. Иван все още не смееше да се раздвижи. А и като хипнотизиран се бе втренчил в очите на любимата си, в които започваха да играят сияйни искрици.

Още две стъпки и тя щеше да се озове на по-малко от метър от могъщия силует. Самият кръст на Библията започваше да пулсира слабо. Иван се задъха, но не от божествената мощ, която сега се излъчваше от чистото създание и от светата книга, а от близостта с любимото му същество. Усещаше уханието на косата й, по гръбнака му пробягваха тръпки в отговор на топлината на тялото й, която той улавяше с много по-чувствителните си сетива. Пулсът му се ускори диво и когато Серафима направи още една крачка, нещо се скъса в него. Копнежът по нея и отвращението от себе си избухнаха като стихия в сърцето му и избуяха в рева на Евевулвар, в нечовешкия крясък на прокълнатия, в стона на изгубената душа, в плача на невъзможната любов. Звукът се надигна в стаята, излетя през стените и разтърси цялата сграда. Отекна над градчето и се разпиля като дъжд на безумието над Бистър Вир.

Стъклото на десния прозорец със звън се взриви навън и размитата фигура на Иван излетя стремително от там, помитайки дървената рамка и част от зидарията. Без да престава да реве, той се приземи с трясък сред отломките и затича безумно далеч от там, напускайки града, оставяйки зад себе си копнежите и любовта си. Зверското в него надделя и с разрушителна сила напълно подивялото чудовище се вряза в някакъв стобор, изби настрана от пътя си плевнята на нечий двор, разхвърля добитъка, който не успя да се отдръпне навреме и, прескачайки каменната стена на двора, препусна в обратно на езерото посока, вън от града.

Серафима стоеше пред писалището, стиснала Библията толкова силно, че кожата на кокалчетата й се напука и ги украсиха ситни рубинени капчици. Божественото вдъхновение я бе напуснало и тя отново беше себе си, шокирана и парализирана. Страхът постепенно се оттегляше и отстъпваше място на изумление. За секунда се бе докоснала до нещо, което се излъчваше от грозния звяр, промъкнал се в къщата й, всеобхватно усещане за привързаност и любов, които хармонираха с божествената сила, вместо да й се противопоставят. Сякаш самата свята книга бе откликнала на повика и бе по-скоро привлечена, отколкото подтикната да я защити.

Все още неопомнила се напълно, Серафима отиде с автоматични движения до писалището и погледна към листа, който бе ангажирал преди вниманието на звяра. Очите й пробягаха по написаното и кожата й настръхна. Гърлото й се задави и, отпускайки се на стола зад себе си, Серафима се разтърси в бликащи от гърдите й ридания.

Грозната истина и разцъфналата в миг надежда се смесиха във въртоп от чувства, които тя не можеше да овладее. Иван беше жив. Но вече не беше … човешко същество.

Иван Ковачът нахлу в библиотеката със запалена свещ в едната ръка и стиснал масивен железен млат в другата. Погледът му излъчваше искрено неразбиране към разрушения прозорец и към ридаещото момиче.

Когато по-късно, застанал до писалището, той също прочете, макар и с голяма мъка, посланието, желязото падна от ръката му и издрънча глухо на пода, върху окаляната черга.

Името Орихил за първи път бе споменато в затънтена кръчма в затънтено градче в най-затънтения край на Стария Свят. Странен странник, облечен в странни дрехи, обут в прашни ботуши и сгънал до себе си на скамейката изтъркано наметало, бе разказал на малката си затънтена публика странна история.

До тук със странните и затънтени неща.

История за Орихил отшелника, за Орихил пророка, за Орихил, който живееше в пустинята.

В Стария Свят по традиция нямаше пустини — всички те се намираха извън границите му.

Освен само една.

Пустинята Гавана лежеше точно на границата на Стария Свят, дори някои племена, които бяха приели властта на Бенедикамус Домино, все още обитаваха оазисите по периферията.

Там чужденецът бе срещнал Орихил.

И там Орихил бе изрекъл думите: „Et si tu n’existais pas dis-moi pourquoi j’existerais“ 1 1 (фр.) И ако ти не съществуваше, защо бих съществувал аз (б.а.) . За по-голяма, поне от негова гледна точка яснота, ги бе написал и на къс пергамент. Месеци по-късно, по незнайни пътища мълвата бе достигнала до Кардинал Василий в Бенедикамус Домино и личният му секретар, персона, надарена с най-разнообразни качества, с помощта на най-талантливите теолози от Върховната Религиозна Школа, бе успял да определи езика като протоформа на отдавна изчезналия фарийски и бе превел посланието.