Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Иван Менестрел знаеше това. Знаеше също и за похода на порочните свещеници, предвождани от висш демон, висок, силен, огненочервен, с гладка димяща кожа и бездънни черни отвори наместо очи. Макар и да не се бе срещал с демона преди, той изпита дива омраза в мига, в който го зърна — въпреки очевидните разлики, водачът на тъмната орда твърде много приличаше на адското изчадие от Черния лес.

През изминалите месеци Иван Менестрел бе пребродил много земи. Далеч от Милет, далеч от всякакъв хорски взор, бе посетил никому неизвестни места, бе разговарял със странни създания, бе отпивал от изворите на древни сили. Освен това беше успял да се слее със звяра, чието тяло обитаваше, и да постигне хармония между интелект и инстинкт.

Накратко, беше станал изключително могъщ. (Споменавам това, за да бъде ясно на всички — демоните имат шанс срещу Иван Менестрел, но той не е голям.)

Истинската битка се състоя в собственото му съзнание. Разкъсван между желанието да се хвърли върху демона и да го унищожи и да открие и закриля Серафима, Иван стоеше на нисък хълм до града и наблюдаваше мъглата, плъзгаща пипала по улиците, все едно беше жива. Демонът настъпваше с прокълнатото си войнство от другата страна на Милет.

Първият писък като че задейства някакъв механизъм в тялото му и Иван се раздвижи целеустремено. Заобикаляйки отряд от хайката, определен да охранява периметъра града, той се стрелна през мъглата.

Серафима спеше.

Стъклото на прозореца й избухна навътре, обсипвайки със стъклени късове помещението. Момичето отвори очи и се вторачи неразбиращо в гъстите кълба влага, които сякаш се изливаха през отвора. Цялата й кожа настръхна от страх и тя, все още полузаспала, се отдръпна от ръба на леглото, където се беше извъртяла на сън и прегърна несъзнателно възглавницата пред себе си. Мъглата покри целия под и ледените й пипала се плъзнаха по краката на леглото и започнаха да обвиват завивките. Студ близна краката й и тя ги придърпа до тялото си. Очите й втренчено следяха най-дългото пипало.

Светлината внезапно помръкна и Серафима стрелна поглед към прозореца.

Черната закачулена фигура влетя безшумно и стъпи на пода.

Молитвата сама се появи в мисълта й. Серафима си пое дъх и от устните й се откъснаха несигурни думи. Порочният свещеник спря рязко на място. Гласът на Серафима укрепна и речта й стана отчетлива и решителна. Порочният свещеник отстъпи крачка назад. Ръцете му се разделиха и след като напуснаха ръкавите, оформиха черна топка и тя излетя без звук през прозореца.

Мъглата се оттичаше обратно навън в прихлупения свят. Библията до леглото на Серафима беше обградена от слаб ореол и по кръста на корицата й пробягваха искри. Книгата се беше издигнала на няколко сантиметра във въздуха и с всяка дума се придвижваше още нагоре.

Кожата на Серафима настръхна още повече, но този път от силата, която я изпълваше. Очите й се бяха разширили и бяха станали почти кръгли. Вече не беше пълен господар на тялото си, а го чувстваше като съд, в който свръхестествени сили се събираха, за да дадат отпор на злото, лъхащо като кисела смрад от порочния свещеник.

Свещеникът бе отстъпил до стената до прозореца и беше залепил за нея гръб, но удържаше на словата на момичето. След няколко удара на сърцето през прозореца влетя със скок и онзи, когото очакваше — Червеният демон, изчадието на Всеизгарящия адски огън.

Демонът се приведе, за да не опира в тавана и отворите на мястото на очите му се извърнаха към Библията. От тях блъвна тъмнина, която със съскане се понесе през стаята и избухна в мига, в който се докосна до божествения ореол около книгата. Серафима се разтърси като ударена и се задави. Малко по малко тъмнината погълна Библията и я изплю смачкана и обгорена.

Серафима се срина на една страна и остана така, докато Червеният демон не я хвана с огромната си ръка през кръста и не я отнесе.

След две минути Иван Менестрел влетя през счупения прозорец в празната стая и я огледа. Рогата му глава се извърна наляво. Очите му се впиха в унищожената Библия. Рогата му се наклониха надясно. Погледът му се спря на разхвърляното легло. Главата му се наведе надолу. Дървеният под в краката му беше обгорял. Без да се обръща, Иван се преметна назад и се приземи в двора под прозореца. След което се наведе ниско, ноздрите му се разшириха няколко пъти и той побягна след Червения демон.

Писъци замираха в мъглата, въздухът се раздвижваше, закачулени силуети се отдалечаваха и изчезваха без следа.