Даниел Апостолов - Te deum laudamus

Седмица вече, откак отрядът св. Георги бе пристигнал в безименното прокълнато село, посочено им от очевидци като граничен пост на злото. Но макар и подтисната атмосфера да тегнеше над селото, над гората зад него и планинският силует да не радваше окото, а само да плашеше и навяваше тревожни мисли, не успяха да открият никакви улики. След размисъл отец Фолий реши да поеме само с Иван на оглед — не желаеше да привлича вниманието.

И сега двамата, яхнали неспокойни коне, бавно напредваха по пътеката, която, както бяха научили от селския ханджия, водеше към изоставена, древна крепост в склоновете на Велъш планина. Бяха подтиснати, всъщност и двамата съвсем открито биха признали натрапчивия страх от тъмното, който изпитваха. Но никой не смееше да проговори и от както бяха навлезли в Черния лес ги съпровождаше единствено тупкането на копитата, пръхтенето на конете и глухи бълбукащи звуци, разнасящи се сякаш изпод земята.

Мракът бе особено злокобен, тъй като извън Черния лес бе облачен следобед, обвил контурите с макар и пепелява, но все пак някаква светлина.

Преходът бе продължил вече повече от два часа и пътеката започваше да се изкачва. Отец Фолий все по-напрегнато се взираше напред, в очакване да зърне силует или светлина сред черните дънери на дърветата.

Вревозар, гнусният пазител на горските дебри, ги нападна в гръб. Безпогрешно определил по-старшия по сан, той повали с един единствен изстрел на отровната си слюнка отец Фолий, който се строполи от коня си и започна да тлее сред нарастващата мъждукаща локвичка от собствената си плът. Факлата отлетя от ръката му и даде възможност на Иван за част от секундата да зърне звяра. Ужасът, който го споходи от безумното видение го накара мълниеносно да скочи от коня и да се прикрие зад него. Това го спаси от следващия залп. Конят изцвили в агония и се прегъна, а Иван се затича колкото му крака държат. Вревозар отново се прицели и пропусна — гъстата му слюнка отлетя в мрака и споходи невидимите гъби. През този подарен от съдбата миг Иван се скри между дърветата, разтреперан и мокър от пот.

Тихото съскане на търкащо се в дървесните стволове влечуго го откъсна от тези размисли и той побягна в обратна на шума посока, опитвайки се да тича на зигзаг, блъскайки се болезнено в надвиснали клони и черни дървета на черен фон, препъвайки се в корени и хлъзгайки се върху настъпена слизеста растителност. Сърцето му блъскаше в ушите, адреналин кипеше в кръвта му и му даваше сили. А мигновените контури и бледи шарки, просветнали за части от секундата над пътеката, по която бяха дошли, изгаряха съзнанието му — пъклено око на омразата, лъснало насред набраздено чело, зелено-кафяв рог с несиметрични фосфоресциращи израстъци, увенчал плоската глава, и тънка цепнатина, от която се е проточила потрепваща тленна лига… Вопъл се изтръгна от гърдите на младежа и в последен спасителен порив той подири кръста, скътан в гънките на дрехите му.

Стиснал свещения предмет, влял в ума му нова бодрост и увереност, Иван се спря и се ослуша. Дълбоката тишина отново се бе възцарила и земята потръпваше от далечното бълбукане.

И едва сега, останал без факла, той откри, че може да вижда. През невъобразимо гъстия дървесен покров се процеждаше едва доловима светлина, а и много от растенията сияеха слабо и зловещо в зелено, бяло и ръждиво. Различаваше дървета, различаваше и групички лилави месести цветя, които бележеха мочурливи локви. Запъти се по-спокойно по наклона нагоре, все още твърде объркан, за да може да размисли над положението си, но възвърнал част от хладнокръвието си.

Не след дълго от лявата му страна започна да се развиделява и той се насочи натам.

След около стотина метра излезе насред широк просвет в гората, в далечния край на който се издигаха заплашителните стени на древна крепост. Изоставената крепост Велъш.

Камъните, от които бе изградена, бяха почернели през вековете, на места градежът се бе срутил и пусти бойници и прозорци зееха, пълни с чернота. Надвисналите съвсем ниско парцаливи облаци обвиваха върха на най-високата кула и се провираха между зъберите й. Земята околовръст бе покрита с отровно зелена ниска растителност, сред която се подаваха криви гроздове жълтеникави гъби, а вездесъщите лилави цветя обрамчваха подстъпите към крепостта. Рояци едри насекоми прелитаха от цвят на цвят, издавайки ниско заплашително бръмчене.

Гледката накара Иван да настръхне. Нещо нечовешко се излъчваше от притихналото здание. Застанал така сред древността на мястото, той почувства най-сетне, колко е беззащитен, залутан сред чужди за хората земи, без кон или помощник, въоръжен единствено с проста войнишка сабя и с осветения си кръст. Тръпнещият страх, свил се над стомаха му му подсказваше, че тези две оръжия не ще му помогнат особено.