Даниел Апостолов: Te deum laudamus

Ти отне живота на тази, която живот ти даде! — изграчи тя. — Нека проклятие тегне над теб и нека се изпълни то в седмия ден от деветнадесетата ти година!

След което единадесетата орисница изсъска непонятни думи на чужд и грозен език, от което огънят се разигра неспокойно, а отец Мирон и Катерина настръхнаха от главата до петите. Иван, който се бе успокоил от монотонния старчески глас, се разплака отново.

Последната орисница се оттегли при сестрите си и всичките единадесет, една по една се изнизаха през разтворилата се от самосебе си врата в черната нощ.

След тях вратата се стовари на мястото си с трясък, от който дървената колиба се разтресе, а от въздушната струя или под въздействието на невидима магия огънят угасна сред пушек и искри.

Възцари се мъртва тишина. Бурята беше спряла и проплакването на бебето и глухото хълцане на Катерина бяха единствените звуци в колибата.

Когато по-късно отец Мирон се свести, сякаш събуждайки се от страшен кошмар, той се надигна, отиде до младата жена и детето и простря над малкото длан за благословия. Мигом протегнатата му ръка пламна в изгаряща болка и плътта му започна да дими. Пръстите на другата му ръка подириха Кръста и се вкопчиха в него. Божествената мощ се вля в тялото му и го разтърси. Двете сили за миг се сблъскаха и очите на свещеника се извърнаха с бялото навън. След което по-древната и по-първична власт на Ориста надделя и подметна свещеника като сламка през помещението. Отец Мирон остана да лежи в несвяст там, където се бе свлякъл до стената, сред трески и парцали.

Милет се намираше на тридесет километра източно от Вълчи Дол, на брега на голямото езеро Бистър Вир. Науката и религията, повлияни благотворно от важното търговско разположение, процъфтяваха в това малко, но богато градче. Църквата св. Климент, построена преди повече от две хиляди години, се изправяше гордо в центъра му и като факла възпираше и разпръскваше мрака на дивите области, прострели се на много километри околовръст. Благотворното му влияние се усещаше и в множеството рибарски селца по периметъра на Бистър Вир. Милетското богословско училище привличаше младежи от близки и далечни земи и славата му бе достигнала дори до великия Бенедикамус Домино, столицата на Стария Свят.

Милет бе и мястото, където Катерина и Иван Ковача се преселиха седем години след раждането на малкия Иван и където се зароди и прозвището му Менестрел.

Наближаваше Бъдни Вечер, дълбок сняг покриваше долината, лед беше плъзнал навътре от брега на Бистър Вир. Небето оставаше смръщено, макар и снеговалежът да беше спрял преди дни. Времето бе тихо, студът не хапеше толкова и животът в Милет кипеше с пълна сила в подготовка за празниците и за Истинската зима, както местните жители наричаха ранните месеци от годината. Между побелелите тополи и върби се виеха отъпкани пъртини, впрегнати в шейните коне огласяваха меката зимна тишина със звън на сребърни звънчета, от селата долитаха ударите на брадви, а детската глъч се смесваше с високите гласове на пазарящи се търговци, дошли да продават кожи, вино, дивеч и оръжия. Струйки дим бавно се виеха над селата и над Милет.

Два дни преди Коледа, малко подир пладне, Иван, заедно с неколцина свои приятели, беше излязъл по уличките на Милет в търсене на забавление и подаръци. Из въздуха се рееха случайни снежинки, дъхът излизаше като гъста пара през устата. Момчетата, облечени топло и обути във високи кожени ботуши, обиколиха Централния пазар и след това се насочиха към Чуждоземно Тържище. Трябваше да излязат от града и да повървят десетина минути по Северния път, но си заслужаваше, защото Чуждоземно Тържище събираше търговците от по-далечни земи, дори понякога се срещаха пътници от столицата.

Последните двукатови къщи вече оставаха зад гърба на момците. Вървяха един до друг през малката брезова горичка, запречили целя път, и пееха на висок глас някаква коледна песен, преиначавайки думите й и заливайки се от смях. Затова двата големи черни коня, впрегнати в пощенската шейна, които изскочиха зад завоя, ги изненадаха и ги принудиха да се хвърлят далеч от копитата встрани в дълбокия сняг. Иван, който крачеше по средата, се спаси на косъм и докато се търкаляше от инерцията на скока до него долетя уплашеният вик на девойка. В миг заинтригуван, той скочи на крака и се извърна след отминаващия впряг.

Увита в бял шал, обърнала назад глава, на седалката до пощальона седеше … Иван остана без дъх. Главата му се замая и кръвта забуча в ушите му. Без да откъсва поглед от невъзможно красивото видение, той стоеше като вкопан и не забелязваше света около себе си.