Даниел Апостолов: Te deum laudamus

Единственото, което доказал, обаче, и което до ден днешен се помни, било, колко е мъдър наистина Колосалният Пророк и колко глупави са онези, които не го слушат. Защото, когато Авроний се завърнал в родината си след двадесет години, той наистина носел на гърба си Балкан Великански, но с тях нямало нито принцеси, нито шерпи, нито несметни богатства. Единственото, което се било променило сериозно била психиката на Балкан, а той бил станал малоумен. Могъщото му тяло периодично се разтрисало от спазми, лиги се стичали от глуповато зейналата му уста и гол бил той, а на гърдите му с горещо желязо било изписано Предупреждението от Юга, което се предава и до днес от уста на уста:

Безсмислието на първите две строфи хилядолетия наред тревожело Тълкувателите на Пророчества, но тъй като никой никога не повторил Експеримента на Балкан, както влязла в историята безумната му постъпка, за да изясни непонятните редове, единствено множество от предположения, кое от кое по-безсмислено, били направени и повече почти никой не си блъскал главата с този проблем. За двадесет хиляди години все пак и най-сензационната тема се изхабява.

Ето това бе земята, където беше израснал Иван Долноселски.

Иван Долноселски (или Иван Менестрел, както по очевидни причини предпочиташе да го наричат), беше младеж на около 18 лета, силен в бой и гъвкав като котка, сладкодумен като бард и със славеев глас, който веселеше сърцата на селските младежи и девойки по неделните вечеринки. Обичан бе той от старо и младо и всичко, което можеше да се каже за него бе прекрасно.

… Освен само едно.

Бе прокълнат.

Или почти прокълнат.

Историята на неговото раждане се пазеше в строга тайна. Малцина бяха посветени в нея и дори родният му баща, Иван Ковача, не знаеше нищо за съдбовният момент, когато…

Бе късен следобед, бурен, като повечето есенни дни във Вълчи Дол. Небето беше притъмняло още по пладне и свиреп вятър свиреше сред пооголените вече клони на дърветата. Вихрушки от окапали листа се носеха над земята и всеки момент щеше да завали дъжд. На запад зад хребета проблясваха мълнии, осветявайки оловносивото небе и огласявайки гаснещия ден с раздиращи слуха гръмотевици.

Ни една жива твар не беше останала на открито този следобед. Защото, макар по принцип есента да бе мрачен сезон из тези места, днешната буря се задаваше особено страховита и яростна.

Малкото безименно село в северния край на Вълчи Дол също бе притихнало, всички кепенци бяха спуснати и дори селската кръчма беше затворена. Църквицата на Вълчи Дол, покровителствана от свети Йоан, се гушеше самотна в брезовата горичка в най-северния край на селото и също мълчеше. Дървените кръстове в гробището зад нея зловещо се очертаваха в настъпващия мрак.

Първите едри дъждовни капки се стовариха с глухи удари в листака, засилени от вятъра. Особено близка светкавица блесна в небето и тътенът от гръмотевицата разтърси земята.

Почти едновременно с това една странична вратичка на църквата се отвори, през нея бързо се измъкна увита в тъмен плащ фигура, спря се за секунда след като хлопна вратата зад себе си, приведе се срещу въздушната стихия и рязко се раздвижи, поемайки по посока на селото.

Докато фигурата крачеше, все така превита по неравния път, дъждът набра сила и заплющя безмилостно по земята, по листата, по дърветата и по самата нея. Когато достигна колибата, към която се беше запътила, фигурата вече бе мокра до кости и леко трепереше. Без да се бави потропа на дървената врата и се прилепи до стената в надежда да се спаси поне за миг от бурята.

Вратата се отвори, отвътре бликна топла жълта светлина и след като пропусна вече почти сливащия се с вечерния мрак силует вътре, се затвори, оставяйки негостоприемната природа да вилнее навън.

Помещението се огряваше от огъня, накладен по средата под кръгъл отвор в тавана. Около огнището бяха насядали единадесет стари жени.

При тази гледка свещеникът се закова на прага. Раменете му видимо се напрегнаха и подгизналото наметало започна да изпарява почти веднага. Младата жена, която му беше отворила, понечи да му помогне да се съблече, но той я възпря с рязък жест.

В настъпилата тишина единадесет прастари, бледи лица с хлътнали дълбоко в тъмни орбити очи се извърнаха към новодошлия и погледите им, тежки и недружелюбни, се впиха в лицето му.