Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Това е моят скромен магазин, а до него е малкият ми дом, където ви каня най-почтително: ще бъде огромна чест за мен — обяви Уанджи и се изчерви, защото не желаеше чужденците да го сметнат за суетен.

Момиче на около петнайсет години излезе да ги посрещне.

— А това е дъщеря ми Пема. Името и означава „цвят лотос“ — добави водачът.

— Лотосът е символ на чистота и хубост — обади се Александър, изчервявайки се като Уанджи, защото още щом го изрече, му се стори смешно.

Изненадана, Кейт го погледна под око. Той й намигна и й прошепна, че го бил прочел в една библиотека, преди да тръгне на път.

— Какво още научи? — промърмори тя полугласно.

— Попитай ме и ще разбереш, Кейт, знам почти толкова, колкото и Джудит Кински — отвърна Александър по същия начин.

Пема се усмихна неустоимо чаровно, събра ръце пред лицето си и се поклони в традиционния поздрав.

Беше слаба и стройна като бамбуково стъбло, под жълтата светлина на фенерите кожата й изглеждаше като от слонова кост, а в големите й очи проблясваше палаво пламъче. Черната й коса падаше свободно, като копринен плащ, по раменете и гърба й. И тя, както всички други хора, които бяха видели, бе облечена в национална носия. Разликата между женското и мъжкото облекло беше малка — всички носеха пола или саронг със сако или блуза.

Надя и Пема се спогледаха с взаимно учудване. От едната страна девойката, дошла от сърцето на Южна Америка, с пера в косите и увиснала на врата й черна маймуна, а от другата — изящното като балерина момиче, родено сред най-високите планини на Азия. И двете се почувстваха свързани от внезапен прилив на симпатия.

— Ако желаете, утре Пема би могла да покаже на малката и на бабчето как се носи саронга — предложи смутено водачът.

Александър подскочи, като чу думата „бабчето“, но Кейт Колд не реагира. Писателката току-що бе осъзнала колко обидни изглеждаха в тази страна късите панталони, с които тя и Надя бяха обути.

— Ще й бъдем много благодарни… — отвърна Кейт, покланяйки се на свой ред с ръце пред лицето.

Изтощените пътници най-сетне пристигнаха в хотела — единственият в столицата и страната. Малкото туристи, които се осмеляваха да посетят селата във вътрешността, спяха по селските къщи, където винаги бяха добре дошли. На никого не се отказваше гостоприемство. Повлякоха багажа си към двете стаи, в които щяха да се настанят: една за Кейт и Надя, и втора — за мъжете. В сравнение с невероятния разкош в палата на махараджата в Индия, помещенията тук приличаха на монашески килии. Без да се мият и събличат те се хвърлиха на леглата, съсипани от умора, но малко след това се събудиха вцепенени от студ. Температурата бе паднала рязко. Светнаха с фенерчетата си и откриха дебели вълнени одеяла, подредени спретнато едно върху друго в ъгъла, увиха се с тях и спаха до сутринта, когато ги събуди зловещият вой на дългите тежки тръби, с които монасите зовяха за молитва.

Уанджи и Пема ги очакваха с чудесната новина; че кралят е готов да ги приеме на следващия ден. Докато поемаха питателната закуска от чай, зеленчуци и ориз, който, според предписанията на добрите обноски, трябваше да се яде с трите пръста на дясната ръка, техният водач ги постави в течение на протокола за посещението в двореца.

Най-напред трябваше да набавят подходящо облекло за Надя и Кейт. Мъжете се явяваха задължително със сака. Кралят беше човек с широки разбирания и сигурно щеше да разбере, че са с работни дрехи, защото са на път, но така или иначе редно бе да покажат уважение. Уанджи им показа как се разменят церемониалните шалове, тъй наречените ката, обясни, че следва да останат на колене там, където им бъде посочено, докато не им се даде знак, че могат да седнат, и че не бива да се обръщат към краля, преди сам той да го е сторил. Ако им предложеха храна или чай, трябваше да откажат три пъти, а после да се хранят бавно и тихомълком, за да покажат, че оценяват ястието. Да се говори по време на ядене, се смятало за липса на уважение. Бороба щеше да остане при Пема. Уанджи не знаеше какъв е протоколът по отношение на маймуните.

Кейт Колд успя да включи компютъра си в една от двете телефонни линии в хотела, за да изпрати новини на списание „Интернешънъл джеографик“ и да се свърже с Льоблан. Професорът беше неврастеник, но не можеше да му се отрече, че е неизчерпаем източник на информация. Възрастната писателка го запита какво знае за обучението на кралете и за легендата за Златния дракон. Малко след това получи дълга лекция по въпроса.