Джудит Макнот - Кралството на мечтите

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста!

При нормални обстоятелства сватбената наздравица би накарала пищно натруфените дами и джентълмени, събрали се в голямата зала на замъка „Мерик“, веднага да се усмихнат, избухвайки в одобрителни викове. Бокали с вино щяха да се вдигат и още повече тостове да се произнасят на великолепното пиршество по случай това бракосъчетание между знатни особи, случващо се тук, в Южна Шотландия.

Но не и днес. Не и на тази сватба.

На днешната церемония никой не се веселеше и не вдигаше чаша. На днешната сватба всеки наблюдаваше останалите и всички бяха напрегнати. Семейството на булката, семейството на младоженеца, гостите, слугите — дори и хрътките в залата — бяха напрегнати. Даже първият граф на Мерик, чийто портрет висеше над камината, изглеждаше напрегнат.

— Вдигам тост за херцога на Клеймор и неговата невеста! — извика отново братът на младоженеца, а гласът му прокънтя като гръм в неестествената, гробовна тишина, възцарила се в претъпканата зала. — Нека се насладят на дълъг и щастлив съвместен живот!

Обикновено тази традиционна наздравица винаги водеше до едно и също нещо — младоженецът се усмихваше гордо, убеден, че е постигнал нещо изключително, а булката се усмихваше, тъй като чувстваше, че тя е причината за това. Гостите се усмихваха, защото една сватба между благородни семейства спояваше както връзките между тях, така и големите им богатства, а това от своя страна беше достатъчен повод за празнуване.

Но не и днес. Не и на четиринайсетия ден от октомври 1497 година.

След като произнесе тоста, братът на херцога вдигна бокала си и се усмихна мрачно на младоженеца. Приятелите му веднага последваха примера му, усмихвайки се на хората от семейството на булката, които също вдигнаха чаши и се спогледаха студено един друг. Младоженецът, който единствен сред присъстващите изглеждаше недосегаем за враждебността, царяща в залата, се усмихна спокойно на невестата си с чаша в ръка, но очите му останаха студени.

Що се отнася до булката, тя изобщо не се опитваше да се усмихва. Изглеждаше разгневена и бясна.

Всъщност Дженифър беше толкова ужасена, че едва ли забелязваше някого от присъстващите. В този момент цялото й същество бе съсредоточено върху отчаяната й молитва към Бога, който, дали от липса на внимание, или от липса на интерес, й бе отредил тази тъжна участ. „ Господи — изричаше безмълвно тя, — ако ще правиш нещо, за да спреш това бракосъчетание, трябва да го направиш бързо, или след пет минути ще бъде вече твърде късно! Със сигурност заслужавам нещо по-добро от нежелания брак с човека, отнел моята девственост! Много добре знаеш, че не му се отдадох просто така! “

Съзнавайки обаче колко е безразсъдно да се обвинява Всемогъщия, тя бързо го удари на молба: „Нима не съм се опитвала винаги да ти служа добре? Нима не съм ти се подчинявала винаги?“

— НЕ ВИНАГИ, ДЖЕНИФЪР! — прогърмя божият глас в съзнанието й.

— Добре, де, почти винаги! — поправи се девойката. — Ходех на служба всеки ден, с изключение на случаите, когато бях болна, което беше много рядко, и казвах молитвите си всяка сутрин и всяка вечер, освен когато заспивах, преди да съм свършила. И се опитвах, наистина се опитвах да бъда това, което добрите сестри от абатството ме учеха да бъда. Знаеш колко силно се опитвах! Знаеш! Господи! — отчаяно проплака момичето. — Ако ми помогнеш да се отърва от тази участ, никога няма да бъда твърдоглава или импулсивна!

— ТОВА НЕ ГО ВЯРВАМ, ДЖЕНИФЪР! — избумтя подозрително божият глас.

— Не, заклевам се! — съвсем откровено заяви тя, опитвайки се да сключи сделка. — Ще направя всичко, което поискаш, ще се върна в абатството и ще посветя целия си живот на молитви, и…

— Брачният договор бе подписан, както си му е редът. Извикайте свещеник — нареди лорд Балфур и дъхът на Дженифър застина в гърдите й. В съзнанието й изведнъж изникнаха всички картини на бъдещите страдания, които трябваше да преживее.

— Господи! — замоли се тя. — Защо ми причиняваш всичко това? Няма да позволиш това да се случи с мен, нали?

Голямата зала бе потънала в мълчание, а портите се отвориха.

— НАПРОТИВ, ДЖЕНИФЪР.

Тълпата се раздели, за да пропусне свещеника, и младоженката се почувства така, все едно животът й бе пред своя край. Младоженецът пристъпи напред, заставайки до нея, и Дженифър инстинктивно се отдръпна, а стомахът й се свиваше от отвращение и унижение от тази нежелана близост. Ако знаеше само до какво щеше да доведе необмислената й постъпка! Защо беше толкова импулсивна и безразсъдна!