Джудит Макнот - Кралството на мечтите

— Татко! Толкова ми липсвахте! Не съм ви виждала от две години! Добре ли сте? Добре изглеждате. Изобщо не сте се променили!

Внимателно отмествайки ръцете й от врата си, лорд Мерик я отдръпна от себе си, оглеждайки разрошената й коса, поруменелите й бузи и измачканото й расо. Джени се молеше горещо той да одобри външния й вид, както и докладът на игуменката за държанието й да му е харесал.

Преди две лета поведението й бе станало причина да я изпратят в манастира; след няколко месеца баща й бе решил и Брена да отиде при нея за по-голяма безопасност, а той самият потегли на война. Под строгите наставления на монахините Дженифър започна да оценява силните си страни и да преодолява недостатъците си. Сега обаче се чудеше какво ли вижда баща й — дали младата дама, която бе превъзмогнала слабостите си, или непослушното момиче, което беше преди две години. Сините му очи се спряха на лицето й и той рече:

— Станала си жена, Дженифър!

Сърцето на девойката запърха в гърдите. От устата на сдържания й баща това си беше комплимент!

— Промених се и в други отношения, татко — отвърна му сияеща тя. — Сега съм доста по-различна.

— Не толкова много, момичето ми — повдигайки побелелите си рунтави вежди, той се вгледа в булото и покривалото за глава, които още бяха в ръката й.

— О-о! — възкликна девойката усмихната и побърза да обясни. — Играехме на „сляпа баба“ с… ъ-ъ… децата и нямаше как да сложа качулката си, ако бях с тези неща. Видя ли игуменката? Какво ти каза майка Амброуз?

В сериозните му очи проблесна смях.

— Каза ми — отвърна сухо той, — че имаш навика да седиш на онзи хълм, загледана нанякъде, и да си мечтаеш, което май звучи доста познато, девойче. Както и че имаш обичая да задрямваш по време на служба, ако свещеникът продължи ритуала по-дългичко, отколкото е необходимо според теб. Това също ми звучи познато.

Сърцето на Джени се сви от очевидното предателство на игуменката, на която толкова се възхищаваше. В известен смисъл майка Амброуз също беше крупен земевладелец и контролираше приходите от фермите и добитъка, собственост на чудесното абатство, седеше начело на масата, когато имаше посетители, и се занимаваше с всички дела, засягащи както миряните, трудещи се по манастирските земи, така и монахините, водещи уединен живот зад високите стени.

Брена беше ужасена от строгата жена, но Джени я обичаше. Ето защо очевидното й предателство я нарани толкова силно.

Следващите думи на баща й обаче прогониха разочарованието й.

— Майка Амброуз ми каза още — призна той с груба гордост, — че имаш глава на раменете си, също като нея. Рече, че си истински представител на рода Мерик, с достатъчно смелост да бъдеш водач на собствения си клан. Ала както знаем, ти никога няма да бъдеш такава — завърши той, унищожавайки една от най-съкровените мечти на Джени.

Тя се помъчи да задържи усмивката на лицето си и да скрие болката от това, че я лишават от нейно изконно право — право, което се полагаше единствено на нея, докато баща й не се ожени за овдовялата майка на Брена и не получи трима доведени синове и още една дъщеря.

Аликзандър, най-големият от братята, щеше да получи това, което бе обещано на нея. Това нямаше да е толкова зле, ако той беше свестен или поне справедлив, но Аликзандър бе коварен и лукав лъжец, и Джени го знаеше. За по-малко от година, откакто бе заживял в замъка „Мерик“, той бе започнал да разпространява такива гнусни и отвратителни клевети по неин адрес, че успя да настрои целия клан срещу нея. Още я болеше от тази загуба. Дори и сега, докато хората от клана й стояха пред нея и се преструваха, че изобщо не я забелязват, Дженифър едва успя да се удържи да не ги помоли за прошка за нещата, които никога не бе направила.

Уилям, средният брат, беше като Брена — нежен и стеснителен — докато Малкълм, най-малкият, бе зъл и подъл като Аликзандър.

— Игуменката ми рече — продължаваше баща й, — че си мила и любезна, но и че си момиче с характер.

— Казала е всичко това? — В друг случай Джени би се зарадвала много на тези думи, но погледът й попадна върху лицето на баща й, което никога не бе изглеждало по-мрачно и напрегнато. Дори гласът му излъчваше напрежение, докато изричаше:

— Добре е, че най-накрая си загърбила варварската си необузданост и си се превърнала в такова момиче, каквото в момента си, Дженифър.

Той млъкна, сякаш не можеше (или не искаше) да продължи. Джени смутено попита:

— Защо ми казвате тези неща, татко?