Джудит Макнот: Кралството на мечтите

— Добре, татко. Да дойда ли с вас сега?

Изражението на гордост и облекчение, изписано на лицето му, я накара да се чувства почти доволна от направената саможертва. Той поклати глава:

— Засега най-добре ще бъде да останеш тук с Брена. Нямаме излишни коне, а трябва да стигнем по възможно най-бързия начин до „Мерик“ и да започнем приготовленията за битката. Ще уведомя Макферсън, че сме съгласни за сватбата, след което ще изпратя някого да те вземе и да те заведе при Макферсън.

Когато баща й се обърна да се качи на коня си, Дженифър се приближи до ездачите, които едно време бяха нейни приятели и другари в игрите. Надявайки се, че поне някои от тях са чули съгласието й за женитбата и че това може да премахне презрението, което изпитваха към нея, тя се спря до коня на един червенокос мъж.

— Добър ти ден, Реналд Гарвин — рече. — Как е съпругата ти?

Той я изгледа студено и рязко отвърна:

— Добре, надявам се.

Джени преглътна грубото отношение на човека, който навремето я бе учил да лови риба в реката и се бе превивал от смях, когато момичето бе цамбурнало във водата, и се обърна към мъжа до Реналд:

— Ами ти, Майкъл Маклеод? Продължава ли да те боли кракът?

Ледени сини очи срещнаха нейните, след което веднага се отклониха встрани.

Когато се обърна към третия ездач, гласът й звучеше умолително:

— Гарик Кармайкъл, вече минаха четири години, откакто твоята Беки се удави. Искам да ти се закълна, както ти се бях заклела и тогава, че не съм я бутала в реката. Изобщо не сме се карали — това беше лъжа, измислена от Аликзандър, за да…

С лице, сякаш издялано от гранит, Гарик Кармайкъл подкара коня си напред. Без дори да я погледнат, останалите мъже се заизнизваха покрай нея.

Единствено старият Джош, оръжейникът на клана, спря коня си. Той се наведе и сложи ръка на главата й.

— Знам, че казваш истината, момиче — рече. Меките му кафяви очи срещнаха нейните и тя едва сдържа сълзите си. — Гарик Кармайкъл и другите може и да са заблудени от ангелското личице на Аликзандър, но не и стария Джош. Хич няма да ме видиш да скърбя за него. Кланът ще е много по-добре, ако младият Уилям го ръководи. — Кармайкъл и останалите ще мислят другояче, когато се омъжиш за Макферсън заради тях и заради баща си.

— Къде са доведените ми братя? — попита момичето, опитвайки се да смени темата, за да не избухне в плач.

— Прибират се вкъщи по друг път. Не можем да сме сигурни, че Вълкът няма да ни нападне, докато се изтегляме към дома, затова се разделихме на две. — Той отново я потупа по главата и подкара коня си напред.

Джени стоеше като замаяна на пътя, наблюдавайки как ездачите от клана й се изгубват един по един зад завоя.

— Става тъмно — каза Брена, която през цялото време беше стояла наблизо. Гласът й бе изпълнен със съчувствие. — Трябва да се прибираме в манастира.

Манастирът. Само преди някакви си три часа Джени бе излязла оттам в добро настроение и изпълнена с желание за живот, а сега се чувстваше мъртва.

— Прибирай се без мен. Аз… аз не мога да дойда веднага. Имам нужда да се кача на хълма и да поседя малко там.

— Игуменката ще се ядоса, ако не се приберем преди здрачаване — рече Брена загрижено. Винаги ставаше така. Джени нарушаваше правилата, а другото момиче се ужасяваше от това. Брена беше свенлива, покорна и красива, с руса коса и лешникови очи. Колкото тя бе боязлива и плаха, толкова Дженифър беше импулсивна и смела. Без Джени Брена нямаше да има нито едно приключение — даже нямаше да знае какво е това кавга — а пък без Брена Джени щеше да е изживяла къде-къде повече приключения, както и да е минала през доста повече кавги. В крайна сметка двете момичета не можеха едно без друго и всяко се стараеше да предпазва доведената си сестра.

Брена се поколеба, но после с треперещо гласче изрече:

— Добре. Ще дойда с теб. Ако останеш сама, ще изгубиш представа за времето и като нищо може да се натъкнеш на… на някоя мечка в тъмното.

В този момент възможността да бъде убита от мечка не изглеждаше никак зле на Джени — струваше й се, че бъдещето й е забулено в мрак и не я чака нищо хубаво. Въпреки че й се искаше да постои навън, мисълта за притесненията на Брена от игуменката я накараха да поклати глава.

— Не, по-добре да се връщаме.

Без да обръща никакво внимание на думите й, Брена я хвана за ръката и я поведе наляво, към хълма, издигащ се над абатството. Дженифър се удиви — за пръв път доведената й сестра водеше, а тя я следваше.