Джудит Макнот - Кралството на мечтите

„Умри храбро! Умри бързо!“

Тя завъртя глава и впи зъби в дебелата му китка.

Дженифър забеляза как очите му се разширяват от изненада, ръката му се издига и в следващия момент се стоварва върху бузата й с такава сила, че главата й се отметна встрани и девойката се строполи на земята. Тя инстинктивно се сви на кълбо, затвори очи и зачака смъртоносния удар, който щеше да я довърши, докато ужасът крещеше от всяка пора на треперещото й тяло.

Гласът на великана прогърмя над нея и този път й се стори много по-страшен, защото съскаше със стаена ярост:

— Какво си направил, дяволите да те вземат? — ядосваше се Ройс на по-малкия си брат. — Не ни ли стигат проблемите, че си ми домъкнал и това тук? Мъжете са изморени и гладни, а на всичкото отгоре ти ми докарваш и две жени, които да възбудят още повече недоволството им!

Преди брат му да може да отговори, Ройс нареди на другия мъж да ги остави сами, след което погледът му се стрелна към лежащите в краката му момичета — едното от тях припаднало, а другото — свито на кълбо и треперещо. По незнайни причини обзетото от конвулсии момиче го разяри повече от неподвижната й спътничка.

— Хайде, ставай! — извика й той, побутвайки я с върха на ботуша си. — Беше храбра преди минута, сега ставай!

Джени се подпря несигурно с ръка на земята и се опита да се изправи на крака, докато вниманието на Ройс отново се бе насочило към брат му.

— Очаквам отговор, Стефан!

— Ще го получиш веднага щом спреш да ми викаш. Тези жени са…

— Монахини! — процеди през зъби Ройс, а погледът му беше закован в масивното разпятие, висящо на врата на Джени, след което се прехвърли върху облеклото на девойките. Прозрението, което го осени за секунда, за малко да го лиши от дар слово.

— За Бога… Да не би да си домъкнал монахините тук, за да ги използваме като курви?

— Монахини! — беше зяпнал Стефан, безкрайно учуден.

— Курви! — изграчи възмутено Джени. Едва ли обаче беше дотолкова затънал в безбожието, че да ги даде на мъжете си като курви.

— Мога да те убия за тази лудост, която си извършил, Стефан, така че по-добре ми помогни…

— Ще се почувстваш по-добре, когато разбереш кои всъщност са те — каза Стефан, отмествайки ужасения си поглед от разпятието на Джени. — Пред теб, скъпи братко — започна самодоволно — стои лейди Дженифър, многообичаното най-голямо дете на лорд Мерик.

Ройс погледна изумен брат си, после юмруците му се разтвориха, докато се опитваше да разгледа лицето на Джени.

— Или ти си се заблудил, Стефан, или тази страна разнася фалшиви слухове, защото хората разправят, че дъщерята на Мерик е най-красивата перла, което Шотландия може да роди.

— Изобщо не съм се заблудил, скъпи братко. Тя е дъщеря му — чух го от собствената му уста.

Сграбчвайки треперещата брадичка на момичето, Ройс се вгледа съсредоточено в изпоцапаното му лице. Веждите му се сключиха и той тъжно се усмихна.

— Как изобщо е възможно някой да те нарече красива? — саркастично изрече англичанинът. — Перлата на Шотландия?

Видя как гневът припламна в очите й, докато отново се мъчеше да се освободи от хватката му, но вместо да оцени куража й, той се ядоса още повече. Всичко, свързано с името Мерик, го вбесяваше и го караше да кипи от неистова жажда за отмъщение.

— Отговори ми! — заповяда й той, приближавайки лицето си до нейното.

Брена, която междувременно бе дошла на себе си, скочи изведнъж на крака и застана гордо до сестра си. Струваше й се, че Дженифър по някакъв начин поема и нейната вина.

— Никой не говори на Джени така, разбра ли! — извика тя на ужасния исполин пред нея.

— Коя, дяволите да те вземат, си пък ти?

— Никоя! — реагира моментално Джени, надявайки се, че могат да освободят Брена, ако повярват, че е монахиня. — Тя е просто сестра Брена от Белкъркското абатство.

— Така ли е? — попита Ройс.

— Да! — изкрещя Дженифър.

— Не — прошепна Брена.

Черният вълк отново стисна юмруци. „Това е истински кошмар“ — помисли си той, затваряйки очи. След бързия преход войската му нямаше нито храна, нито подслон, нито търпение. А на всичкото отгоре и това. Внезапно осъзна колко уморен се чувства, колко е изтощен от трите дни и нощи без сън. Той обърна изпитото си лице към Брена и я попита:

— Ако искаш да оцелееш още поне час и нещо — информира я той, разпознавайки я като по-податливата на влияние от двете, — ще ми отговориш веднага и ще ми кажеш истината. — Очите му пронизваха светлокосата девойка. — Ти дъщеря ли си на лорд Мерик, или не?