Джудит Макнот - Кралството на мечтите

— Развържете ми китките тогава — нареди Дженифър.

— Не — процеди Ройс. Покривалото падна, удряйки я в гърба, тя политна напред и едва сподави писъка си, когато някаква ръка се появи и я сграбчи за рамото, но после осъзна, че това е някой от многобройните стражи около палатката на Черния вълк.

Когато девойката се върна при Брена, завари русокосото момиче пребледняло от страх.

— Нищо ми няма, кълна ти се — увери я Дженифър, след което се отпусна тежко на земята.

Огньовете горяха в долината, където хората на Черния вълк щяха да лагеруват и тази нощ. Застанала до вдигнатото покривало на входа, с ръце, завързани зад гърба й, Дженифър замислено наблюдаваше трескавата активност, която кипеше пред тях.

— Ако искаме да избягаме, Брена… — започна тя.

— Да избягаме?! — учудено повтори сестра й. — Но как, в името на божията майка, бихме могли да направим това, Джени?

— Не съм сигурна, обаче ако ще го правим, трябва да е много скоро. Чух някои от мъжете да си говорят, че щели да ни използват, за да накарат татко да се предаде.

— А той ще го направи ли?

По-голямото момиче прехапа устни.

— Не знам. Имаше време — преди Аликзандър да дойде в „Мерик“ — когато хората от моя клан биха предпочели веднага да сложат оръжие, вместо да ме видят наранена. Сега обаче не означавам нищо за тях.

Брена много искаше да я успокои, да й каже, че не е така, че те все още я обичат, но знаеше, че Аликзандър бе отчуждил до такава степен хората от нея, че в момента те пет пари не даваха за Дженифър.

Това, което притесняваше най-много по-голямата сестра, беше, че замъкът „Мерик“ се намира на два дни път с кон оттук. А всеки час, през който щяха да се намират на пътя, беше много рискован — навсякъде обикаляха разбойници, а две самотни жени представляваха апетитна плячка дори за почтените мъже. Нито пътищата, нито странноприемниците бяха безопасни. Можеха да разчитат единствено на абатствата и манастирите, където всички по-благородни пътници избираха да отседнат.

— Проблемът е, че трудно ще избягаме с вързани ръце — продължи Дженифър този път на глас. — Което означава, че или ще трябва да ги убедим да ни развържат, или да направим опит да избягаме по време на обяда, когато ръцете ни са свободни. Ако направим така обаче, щом дойдат да приберат съдовете, веднага ще открият бягството ни, а ние няма да успеем да се отдалечим на достатъчно разстояние. Но пък си мисля, че ако това е единственият ни шанс в следващите дни, трябва да опитаме — завърши бодро тя.

— А какво ще правим, след като се озовем в горите? — попита Брена, представяйки си колко страшно би било да се скитат сами посред нощ.

— Не знам. Може би най-добре би било да се скрием някъде, докато престанат да ни търсят. Или да се опитаме да ги заблудим, че сме тръгнали на изток вместо на север. Ако откраднем два от конете им, ще имаме по-голям шанс да им се изплъзнем, макар и да ни бъде трудно да се крием. Само трябва да намерим начин да направим и двете неща едновременно. Да се скрием и да им се изплъзнем.

— Но как да сторим това?

— Нямам представа, но трябва да опитаме нещо. — Погледът й се спря на някакъв висок, брадат мъж, който говореше с един от рицарите. Щом усети, че го наблюдават, той изведнъж млъкна и съсредоточено се взря в нея.

Замислена дълбоко, Дженифър изобщо не го забелязваше. Огньовете горяха, пазачите им събраха съдовете и вързаха отново ръцете им, а двете момичета още не бяха измислили план.

— Не можем просто да си стоим тук като някакви послушни пионки и да чакаме той да ни използва за собствените си цели — избухна Джени, докато лежаха една до друга в тъмното. — Трябва да избягаме.

— А хрумвало ли ти е какво ще направи Вълкът с нас, ако ни хване?

— Не мисля, че ще ни убие — увери я по-голямата девойка след известен размисъл. — Каква полза би извлякъл от нас като заложнички, ако сме мъртви? Татко ще пожелае да ни види, преди да се съгласи да се предаде, и графът ще трябва да ни покаже — живи и дишащи — защото в противен случай татко ще го направи на нищо — заяви Джени. Хрумна й, че е по-добре да мисли за него като графа на Клеймор, отколкото като за Черния вълк. Така не й се струваше толкова страшен.

— Права си — съгласи се Брена и скоро заспа.

Минаха обаче няколко часа, преди и сестра й да направи същото. Макар и да се показваше храбра и уверена пред спътничката си, беше много изплашена. Страхуваше се за Брена, за себе си и за своя клан, и нямаше представа как точно да избягат. Знаеше само, че са длъжни да опитат.