Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Затвори очи, за да не вижда враждебните лица на англичаните, и мрачните физиономии на шотландските си роднини, и прозря жестоката истина — именно импулсивността и безразсъдството, най-големите й недостатъци, я бяха довели до този ужасен край. Тези две качества заедно с отчаяното желание да се хареса на баща си и да го накара да я заобича поне колкото доведените му синове, бяха довели до нещастието й.

Когато беше на петнайсет, тези неща я бяха накарали да си отмъсти на лукавия си злобен брат по начин, който й изглеждаше съвсем почтен и благороден — тя надяна тайно доспехите на рода Мерик, след което пришпори коня си срещу него на арената. Всичко си беше съвсем честно, обаче баща й, изглежда, не мислеше така. Той я напердаши здраво още там, на полето на честта, но за нея остана малкото удовлетворение, че е успяла да събори от коня доведения си брат в открита схватка.

Предишната година тези качества на характера й я накараха да се държи така, че лорд Болдър оттегли молбата си за ръката й, разрушавайки по този начин отдавна лелеяната мечта на баща й за сливане на двата рода. Тези неща на свой ред доведоха до изпращането й в абатството в Белкърк, където преди седем седмици се превърна в лесна плячка за мародерите на Черния вълк.

И сега заради всичко това беше принудена да се омъжи за врага си — жесток английски воин, чиито войски бяха окупирали страната й; за човека, който я беше пленил и я бе превърнал в свой затворник; за човека, който бе отнел девствеността й и бе потъпкал честта й.

Но вече бе твърде късно за молитви и обещания. Съдбата й беше решена от онзи миг преди седем седмици, когато бе съборена в краката на арогантния звяр пред нея, овързана като яребица за печене.

Дженифър преглътна. Не, още преди това — тя пое по пътеката на бедствията по-рано същия ден, когато не обърна внимание на предупрежденията, че армията на Черния вълк е наблизо.

Но как да им повярва? „Черният вълк настъпва към нас!“ — беше ужасеният зов на обречените, който се надигаше почти всяка седмица през последните пет години. За съжаление обаче точно на този ден преди седем седмици съобщението се бе оказало истина.

Насъбралата се тълпа се раздвижи неспокойно, очаквайки появата на свещеника, но Дженифър бе потънала изцяло в спомените си от онзи далечен ден…

Това беше един изключително хубав ден — небето бе искрящо синьо, а въздухът беше изпълнен с благоухания. Слънцето блестеше над абатството, обливайки готическите му кули и изящни куполи в ярка златиста светлина, и огряваше с лъчите си заспалото градче Белкърк, славещо се с абатството си, двете си бакалници, трийсет и четирите къщурки и общинския каменен кладенец, разположен в центъра му, където жителите се събираха всеки неделен следобед. На един далечен хълм овчар наглеждаше стадото си, докато на малка полянка недалеч от кладенеца Дженифър играеше на „сляпа баба“ със сирачетата, които абатството бе поверило на нейните грижи.

Момичето въздъхна и затвори очи, сякаш повторното преживяване на спомените можеше да ги промени. Ето, вече беше там, на малката полянка, заобиколена от деца, а главата й бе напълно скрита под плътната качулка.

— Къде си, Том Макгивърн? — извика тя, опипвайки въздуха с ръце, преструвайки се, че не може да открие кикотещото се деветгодишно момче, което се намираше само на трийсетина сантиметра вляво от нея, ако вярваше на ушите си. Ръмжейки под качулката, тя бе възприела позата на класическо чудовище — ръцете й бяха протегнати напред, пръстите — широко разперени като лапи на звяр, а тялото й се клатушкаше тромаво.

— Не можеш да ми избягаш, Том Макгивърн — изрече с дълбок, зловещ глас.

— Да, да! — извика детето от дясната й страна. — Ти не можеш да ме хванеш, чудовище такова!

— Напротив, мога! — заплаши го Джени, след което рязко се обърна наляво, при което децата се запревиваха от смях в скривалищата си зад дърветата и между храстите.

— Пипнах те! — извика младата жена няколко минути по-късно, когато сграбчи китката на едно смеещо се детенце. Останала без дъх от смях, Джени свали качулката си, за да види коя бе жертвата й, без да обръща внимание на разпилялата се по раменете й червеникавозлатиста коса.

— Хвана Мери! Хвана Мери! — закрещяха възторжено дечицата. — Сега Мери ще бъде „сляпата баба“!

Петгодишното момиченце погледна към Джени, а големите му лешникови очи се бяха ококорили от страх.

— Моля ви! — прошепна то, хванало крака на жената. — Аз… аз не искам да нося това. Там е тъмно. Трябва ли да го нося?