Джудит Макнот - Кралството на мечтите

Усмихвайки се окуражително, Дженифър нежно погали детенцето по косичката.

— Щом не искаш, няма — каза й.

— Страх ме е от тъмното — призна й Мери, а нежните му раменца трепереха от срам.

Джени хвана детето под мишниците, вдигна го и го прегърна силно.

— Всеки се бои от нещо — рече. — Аз например ужасно се страхувам от… жаби!

Момиченцето изобщо не забеляза благородната лъжа и се усмихна.

— Жаби! — повтори. — Аз харесвам жабите. Те не са страшни.

— Виждаш ли? — каза й Дженифър, докато я спускаше на земята. — Ти си много храбра. По-храбра си от мен.

— Лейди Джени се страхува от глупавите жаби! — извика детенцето на другарчетата си, докато се разбягваха надалеч.

— Не е вярно, тя… — започна Том, готов веднага да защити красивата лейди Дженифър, която въпреки високия си сан изобщо не се притесняваше да върши лудории. Нерядко запряташе поли и нагазваше в езерото, за да му помогне да хване някоя голяма жаба, или се катереше по дървото, на което се бе покачил малкият Уили и после се страхуваше да слезе оттам.

Том веднага затвори уста, щом видя многозначителния поглед на Дженифър, съгласявайки се да не оспорва думите й.

— Аз ще сложа качулката — рече той, взирайки се в седемнайсетгодишното момиче, което носеше одеждите на млада монахиня, но изобщо не приличаше на такава.

— Ред е на Том да носи качулката — съгласи се Джени, подавайки му я. Усмихната, тя наблюдаваше как децата се юрват към любимите си скривалища, след което взе булото и покривалото за глава, които бе свалила по време на играта. Възнамеряваше да се поразходи до обществения кладенец, където любопитните жители вече нетърпеливо разпитваха някои представители на клановете, връщащи се от сраженията срещу англичаните в Корнуол. Те минаваха през Белкърк на път за родните си места и на Джени също й бе интересно да научи последните известия, ето защо тъкмо се приготвяше да си сложи булото и покривалото, когато един от селяните извика:

— Лейди Дженифър! Елате бързо — има новини за баща ви!

Тя хукна с разпилени коси, забравила напълно за благоприличието. Децата забелязаха вълнението й и също се втурнаха по петите й.

— Какви новини? — попита запъхтяно, докато погледът й обхождаше безизразните лица на представителите на клановете. Един от тях пристъпи напред, сваляйки почтително шлема си, и я попита:

— Вие ли сте дъщерята на владетеля на „Мерик“?

При споменаването на името „Мерик“ двама от мъжете край кладенеца внезапно замръзнаха, зарязвайки кофата с вода и разменяйки учудени, злобни погледи, след което отново възобновиха заниманието си, скривайки лица в сенките.

— Да — отвърна невъзмутимо Дженифър. — Вие носите новини от баща ми, така ли е?

— Да, милейди. Той идва насам с голяма войска.

— Благодаря на Бога — въздъхна с облекчение девойката. — Как завърши битката при Корнуол? — попита след малко, готова да забрави личните си тревоги и да посвети вниманието си на шотландците, сражавали се на страната на крал Джеймс, подкрепил Едуард V в борбата му за английския престол.

Изражението на лицето му подсказа отговора на Дженифър още преди да е задала въпроса.

— Всичко бе свършило, когато си тръгнахме. В Корк и Тоунтън изглеждаше, че сякаш ще победим, същото мога да кажа и за Корнуол, докато самият дявол не се притече на помощ на Хенри, вземайки армията му под свое командване.

— Дяволът? — повтори Джени неразбиращо. Лицето на мъжа пред нея се изкриви от ненавист.

— Да, дяволът — самият Черен вълк, дано се пържи в пъкъла, откъдето се е пръкнал!

Две от селянките мигновено се прекръстиха при споменаването на Черния вълк — най-мразения и страшен враг на Шотландия. Обаче следващите думи на мъжа ги накараха да потреперят от страх:

— Черният вълк се връща в Шотландия. Хенри го изпраща с нови сили да се бие с нас, задето подкрепяме крал Едуард. Ще настанат кланета и кръвопролития, също както последния път, когато беше тук, само дето сега ще е още по-лошо, помнете ми думата! Клановете бързат да се приберат по домовете си и да се подготвят за битка. Мисля, че Вълкът ще нападне първо „Мерик“, преди да се нахвърли върху останалите от нас, защото хората от вашия клан избиха най-много англичани в битката при Корнуол!

Изричайки тези думи, той се поклони вежливо, сложи шлема си и се метна на коня си.

Малко след това насъбралите се край кладенеца хора взеха да се разотиват по къщите си, а оцелелите от битката поеха по пътя, извиващ се през чукарите и моравите, водещ нагоре към хълмистите земи.