Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

По-късно, когато екипът на „Интернешънъл джеографик“ отвори кралския подарък, установи, че това е албум със снимки на птици. Уанджи подчерта, че кралят сам ги е правил, но името му не се споменавало в никъде, защото би било израз на суета.

До края срещата премина в разговори за Кралството на Златния дракон. Чужденците забелязаха, че всички говорят доста неопределено. Най-често използваните думи бяха „може би“ и „навярно“, с което се избягваха крайните мнения и противоречията, и се отваряше възможност за достоен изход в случай, че страните не постигнат съгласие.

Джудит Кински очевидно беше доста добре запозната с прекрасната природа в района. Това бе впечатлило владетеля и неговата свита, тъй като познанията й бяха твърде необичайни за чужденец.

— За нас е чест да посрещнем в родината си пратениците на списание „Интернешънъл джеографик“ — каза кралят.

— Честта е наша, Ваше Величество. Ние знаем, че никъде другаде по света природата не се зачита така, както в това кралство — отвърна Кейт.

— Ако нанесем щети на природния свят около нас, сами ще плащаме последствията. Само безумец би извършил подобно неблагоразумие. Вашият водач, Уанджи, ще ви заведе, където пожелаете. Може би ще успеете да посетите храмовете и укрепените манастири дзун, където монасите навярно ще ви посрещнат като скъпи гости и ще ви дадат сведенията, от които се нуждаете — допълни монархът.

Всички забелязаха, че не включва в групата Джудит Кински и предположиха, че владетелят има намерението сам да й покаже красотите на кралството си.

Аудиенцията бе приключила, оставаше само да благодарят и да се сбогуват. Тогава Кейт Колд прояви първата липса на такт. Тя не успя да се сдържи и запита направо за легендата за Златния дракон. В залата начаса се възцари ледено мълчание. Високопоставените особи се вцепениха, а любезната усмивка на краля се стопи. Последва доста тежка пауза, преди Джудит Кински да се осмели да се намеси.

— Простете дързостта ни, Ваше Величество. Ние не познаваме добре тукашните нрави и се надявам, че въпросът на госпожа Колд не ви е засегнал… Всъщност тя говореше от името на всички нас. И аз се интересувам от тази легенда не по-малко от репортерите на „Интернешънъл джеографик“ — изрече тя, втренчила кафявите си очи в зениците му.

Кралят отвърна на погледа с много сериозно изражение, сякаш преценяваше намеренията й, и най-накрая се усмихна. Ледът веднага се разчупи и всички въздъхнаха с облекчение.

— Свещеният дракон съществува, той не е само мит, но не е възможно да го видите — отвърна кралят с повелителна нотка в гласа, каквато дотогава беше избягвал.

— Четох някъде, че статуята се пази в укрепен манастир в Тибет. Питам се какво е станало с нея след китайското нашествие… — настоя Джудит Кински.

Кейт помисли, че друг едва ли би дръзнал да продължи разговора по темата. Тази жена беше твърде уверена в себе си и във влиянието си над краля.

— Златният дракон въплъщава духа на нашата нация. Той никога не е напускал кралството — поясни монархът.

— Простете, Ваше Величество, не съм била добре осведомена. Логичното е да се съхранява тук, в този дворец, до вас — продължи Джудит Кински.

— Може би — отвърна кралят и се изправи на крака, за да покаже, че срещата е приключила.

Екипът на „Интернешънъл джеографик“ се сбогува с дълбоки поклони и излезе заднешком, с изключение на Кейт Колд, която така се бе оплела в саронга си, че не й остана нищо друго, освен да го вдигне над коленете си и да излезе препъвайки се, с гръб към Негово Величество.

Чеуан, кралският леопард, последва Надя до вратата на двореца, търкайки муцуна в ръката й, но без да изпуска от очи Александър.

— Не го поглеждай, Ягуар. Той ревнува… — засмя се момичето.

Колекционера се събуди, сепнат от звъна на специалния телефон, поставен върху нощната масичка до него. Беше два през нощта. Само трима души знаеха този номер: личният му лекар, началникът на охраната и майка му. Телефонът не бе звънял от месеци. Колекционера не бе имал нужда нито от лекаря, нито от началника на охраната, а майка му в момента се разхождаше някъде из Антарктида и снимаше пингвини. Госпожата прекарваше последните си години на борда на различни луксозни кораби, които я водеха нагоре-надолу в едно безкрайно пътешествие. Стигнеше ли до поредното пристанище, нарочен пратеник я посрещаше с билет в ръка и я изпращаше на следващия круиз. Синът й си бе дал сметка, че по този начин тя прекарва живота си забавно, а на него не му се налага да я вижда.