Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

До владетелят се бе излегнал като котка красив леопард, който при вида на гостите се надигна с наострени уши, впери поглед в Александър и оголи зъби. Кралят го докосна по гърба и го успокои, но издължените му очи си останаха впити в младия американец.

Край Негово Величество се бяха наредили високопоставени сановници, облечени богато в раирани платове, бродирани сака и шапки, украсени с големи златни листа, макар че някои от тях носеха западни обувки и куфарчета на бизнесмени. Присъстваха и неколцина монаси с характерните за тях червени туники. Три момичета и две високи и представителни момчета стояха прави до владетеля и гостите предположиха, че това са децата му.

Следвайки съветите на Уанджи, те отказаха столовете, защото не биваше да застават на една и съща височина с монарха, и предпочетоха малките вълнени килими, наредени срещу кралската платформа.

След размяната на шаловете както и задължителните поздрави, чужденците зачакаха знак от своя височайши домакин, за да се настанят на пода — мъжете с кръстосани крака, а жените приседнали на една страна. Кейт Колд се оплете в саронга си и насмалко не се изтърколи, при което монархът и придворните с мъка прикриха усмивките си.

Преди да започне разговорът, поднесоха чай, орехи и някакви особени плодове, поръсени със сол, които гостите вкусиха след трикратен отказ. Беше настъпил мигът за подаръците. Писателката кимна и Тимоти Брус Жоел Гонсалес се примъкнаха на колене, за да поднесат на краля кутия с първите дванайсет броя на „Интернешънъл джеографик“, издадени през 1888 г., заедно с лист от ръкопис на Чарлз Дарвин, който главният редактор на списанието бе открил най-случайно в лондонски антикварен магазин. Кралят благодари и на свой ред им поднесе книга, увита в сукно. Уанджи им бе казал, че не бива да отварят пакета — това било признак на липса на нетърпение, приемлив единствено за децата.

Междувременно човек от прислугата съобщи за пристигането на Джудит Кински. Пътешествениците от „Интернешънъл джеографик“ разбраха защо не я бяха видели сутринта в хотела: тя бе гост на двореца. Джудит поздрави със свеждане на глава и се настани на пода до първенците. Носеше обикновена рокля, същата кожена чанта, с която изглежда никога не се разделяше, и едно-единствено украшение: широка африканска гривна от гравирана кост.

В този миг Чеуан, кралският леопард, който стоеше мирен, но напрегнат, скочи и се озова пред Александър със заплашителна гримаса, при която лъснаха всичките му остри зъби. Всички присъстващи замръзнаха и двама от пазачите понечиха да се намесят, но кралят ги спря с ръка и повика животното. Леопардът се обърна към господаря си, но не се подчини.

Без да съзнава какво върши, Александър си бе свалил очилата и бе застанал на четири крака с не по-малко заплашителен вид: свил пръсти като животински нокти, се озъби и заръмжа.

Тогава Надя, както си стоеше на мястото, започна да издава странни звуци, подобни на котешко мъркане. Леопардът веднага се отправи към нея, доближи муцуна до лицето й, помириса я и завъртя опашка. След това, за всеобща изненада, легна по гръб пред нея, а тя без никакъв страх го погали по корема, като продължаваше да мърка.

— Умеете ли да разговаряте с животните? — попита непринудено кралят.

Объркани, чужденците предположиха, че в това кралство да се разговаря с животните е нещо обичайно.

— Понякога — отвърна момичето.

— Какво му става на моя верен Чеуан? Обикновено е любезен и послушен — усмихна се монархът, сочейки едрото животно.

— Мисля че се уплаши, като видя ягуара — отговори Надя.

Никой, освен Александър, не разбра какво искаше да каже. Кейт Колд несъзнателно се плесна по челото: представлението наистина си го биваше, приличаха на банда безумци, изтървани от лудницата. Ала кралят не се впечатли от отговора на чужденката със златиста като мед кожа. Само погледна внимателно младия американец, който се бе върнал към нормалното си състояние и отново седеше със скръстени крака. Единствено капките пот по челото му издаваха страха, който го бе разтресъл.

Надя Сантос постави един от копринените шалове пред леопарда, той го пое внимателно със зъби и го отнесе пред нозете на своя господар. После зае обичайното си място върху кралската платформа.

— И с птиците ли можеш да разговаряш, момиче? — запита кралят.

— Понякога — повтори тя.

— Тук често долитат някои интересни пернати — добави той.

Кралството на Златния дракон беше истинско екологично светилище: тук се срещаха много изчезнали в останалата част на света видове, но хвалбите се смятаха за непростим признак на лошо възпитание и дори кралят, най-големият авторитет и областта на флората и фауната, не си ги позволяваше.