Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

Кейт Колд не пропусна случая и попита водача за тайнствения Златен дракон. Уанджи не изглеждаше много склонен да говори по въпроса, но екипът на „Интернешънъл Джеографик“ все пак успя да си извади някои заключения от уклончивите му отговори. Статуята се славела с това, че можела да предсказва бъдещето, но единствено кралят бил способен да разгадава непонятния език на пророчествата й. Причината, поради която владетелят следвало да бъде с чисто сърце била, че властта на Златния дракон трябвало да се използва само в защита на нацията и никога за лична изгода. В сърцето на монарха нямало място за алчност.

Покрай пътя се нижеха селски домове и безброй храмове — разпознаваха ги веднага по развяваните от вятъра молитвени знамена, подобни на онези, които бяха забелязали на летището. Водачът се поздравяваше с всеки срещнат — тук, изглежда, всички се познаваха.

Разминаха се с върволица момчета в тъмночервени монашески туники и Уанджи им обясни, че по-голямата част от образованието се водело по манастирите и учениците отивали да живеят там още на пет-шестгодишна възраст. Някои така и не напускали светата обител, защото предпочитали да следват стъпките на своите учители, ламите. Момичетата посещавали отделни училища. Имало и университет, но обикновено специалистите се дипломирали в Индия, а в някои случаи и в Англия, когато семейството било платежоспособно или студентът заслужел правителствена стипендия.

Върху няколко скромни магазинчета стърчаха телевизионни антени. Преводачът им каза, че когато имало програма, съседите се събирали там, но поради честите прекъсвания на тока, часовете на излъчване варирали. Добави, че в по-голямата част от страната имало телефонна връзка: за да проведеш разговор, трябвало само да идеш до пощата, ако такава съществувала в населеното място, или в училището, където задължително разполагали с апарат. У дома, разбира се, никой нямал телефон, защото не било необходимо. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес се спогледаха въпросително. Дали щяха да могат да използват клетъчните си телефони в страната на Златния дракон?

— Планините ограничават много покритието и затова тези апарати са почти непознати тук. Разказвали са ми, че у вас вече никой не говорел очи в очи, а само по телефона — каза водачът.

— И по електронната поща — добави Александър.

— Чувал съм за това, но не съм го виждал — отвърна Уанджи.

Неопетненият от модерните технологии пейзаж беше фантастичен. Земята се обработваше с помощта на биволи, които теглеха ралото бавно и търпеливо. Стотици оризови полета зеленееха като изумруди върху изсечени по склоновете на околните хълмове тераси. Край пътя растяха непознати дървета и цветя, а в далечината се извисяваха снежните хималайски върхове.

Александър отбеляза, че селското стопанство изглежда доста изостанало, но баба му отвърна, че не всичко следва да се измерва според добивите, като поясни, че това е единствената страна в света, където екологията е много по-важна от бизнеса. Уанджи се почувства поласкан от тези думи, но не каза нищо, за да не ги обиди, тъй като гостите идваха от страна, където, както беше чувал, бизнесът бил по-важен от всичко.

Два часа по-късно слънцето вече залязваше зад планинските хребети и вечерните сенки се спуснаха над зелените оризови полета. Тук-там по домове и храмове започнаха да припламват треперливите светлинни на лоените лампи. Във въздуха се носеше тихия гърлен звук на големите метални тръби, с които монасите зовяха за вечерна молитва.

Скоро в далечината се показаха първите постройки на Тункхала: столицата, която изглеждаше малко по-голяма от село. Няколкото фенера по главната улица им дадоха възможност да забележат не само чистота и реда наоколо, но и контрастите: яковете, които се разминаваха с италиански мотоциклети, възрастните жени, понесли внуците си на гръб, и полицаите, облечени като принцове, които регулираха движението. Вратите на много от къщите бяха широко отворени и Уанджи им обясни, че тук практически не съществувала престъпност, а и всички се познавали. Всеки гостенин можел да се окаже приятел или роднина. Полицията нямала много работа: само пазела границите, грижела се за реда по време на тържествата и държала под око немирните студенти.

Магазините бяха още отворени. Уанджи спря джипа пред един от тях — не по-голям от дрешник, — където се продаваха паста за зъби, сладкиши, филмчета „Кодак“, избелели от слънцето пощенски картички и ограничен брой списания и вестници от Непал, Индия и Китай. Забелязаха по рафтовете празни консервени кутии, бутилки и употребявани пликове. Тук изобилието беше непознато явление и всяка вещ, дори най-незначителната, имаше своята стойност. Нищо не се хвърляше, всичко се използваше или преработваше. Найлоновият плик или стъкленото шише се считаха за съкровища.