Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

През илюминаторите от двете им страни се мяркаха стръмни планински склонове, а долу, много ниско долу — неописуемите пропасти, чието дъно едва се мержелееше. Само едно погрешно движение или миг колебание на пилота и малкият самолет щеше да се разбие в скалите или да падне като камък. Капризният вятър ги тласкаше на пристъпи напред, но веднъж прелетели над поредния хребет, за миг нахлуваше обратно и те увисваха във въздуха привидно неподвижни.

Индийският търговец и лекарят от Забраненото кралство бяха доста неспокойни и стояха като залепени за седалките си, въпреки твърденията си, че и преди са минавали през същото изпитание. Членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“ придържаха стомасите си с две ръце и се опитваха да потиснат позивите за повръщане и страха. Никой не отронваше дума, дори Жоел Гонсалес: пребледнял като платно, той шепнеше молитви и галеше сребърния кръст, окачен както винаги на врата му. Всички бяха впечатлени от спокойствието на Джудит Кински — тя разлистваше някаква книга за лалета, без изобщо да й призлява.

Полетът трая няколко часа, които им се сториха дълги като дни. Накрая се приземиха с пикиране върху къса площадка, изсечена сред растителността. Отгоре пред очите им се бе разкрил великолепният пейзаж на Забраненото кралство: низ от тесни долини и тераси по склоновете, с пищна, почти тропическа растителност, сред величествена верига от заснежени върхове. Селцата приличаха на бели кукленски къщички, пръснати тук и там на почти непристъпни места. Столицата бе разположена в дълга и тясна котловина, сгушена между хълмовете. Управляването на самолет на подобно място изглеждаше невъзможно, но пилотът си знаеше добре работата. Когато най-сетне кацнаха, всички заръкопляскаха, за да отпразнуват края на невероятното си премеждие. В този момент към самолета вече се приближаваше стълба и вратата се отвори. Пътниците с мъка се изправиха на крака и тръгнаха залитайки към изхода, с чувството, че всеки миг ще повърнат или ще припаднат; изключение правеше само невъзмутимата Джудит Кински, която не бе загубила самообладанието си.

Първа до вратата стигна Кейт Колд. Внезапен порив на вятъра я блъсна в лицето и тя се съвзе. С изненада забеляза красиво изтъкания килим, постлан от долния край на стълбата до входа на малка цветна дървена постройка с покрив на пагода. От двете страни на килима бяха наредени деца с кошници, пълни с цветя. Покрай пътеката се издигаха тънки стълбове, на които се вееха дълги копринени знамена. Неколцина музиканти, в ярки одежди и с огромни шапки на главата, биеха барабани и надуваха метални тръби.

До последното стъпало стояха в очакване четири високопоставени особи в церемониални премени: дълги до коленете поли, пристегнати на кръста с тъмносини пояси — белег за министерски ранг, — дълги сака, обшити с корали и тюркоази и високи островърхи кожени шапки с позлатени украшения и ленти. В ръцете си държаха ефирни бели шалове.

— Гледай ти. Не очаквах подобно посрещане — възкликна писателката, приглаждайки с пръсти сивите си кичури и ужасяващото яке с хиляда джоба.

Тя слезе с усмивка на уста, следвана от другарите си, и размаха ръка за поздрав, ала никой не й отвърна. Минаха покрай знатните личности и децата с цветя, които не ги удостоиха дори с поглед, сякаш не съществуваха.

Зад тях вървеше Джудит Кински, спокойна, усмихната, с чудесна външност. Тогава музикантите надуха оглушително инструментите си, децата започнаха да хвърлят шепи с цветя, а високопоставените лица се приведоха в дълбок поклон. Джудит Кински отвърна с леко навеждане, после протегна ръце, за да поеме белите копринени шалове, наречени ката.

Репортерите от „Интернешънъл Джеографик“ видяха как от къщичката с покрив на пагода излиза свита от богато пременени сановници. В средата крачеше по-висок от всички мъж на около шейсет години, но с младежко излъчване, облечен с обикновена дълга тъмночервена пола или саронг, която закриваше долната част от тялото му и, с преметната през рамо лента от шафраненожълт плат. Главата му беше обръсната и не носеше шапка. Пристъпваше бос и единствените му украшения бяха молитвената гривна от кехлибарени мъниста и окачения на гърдите медальон. Въпреки прекомерната простота, контрастираща с разкошните одежди на околните, чужденците не се усъмниха нито за миг, че това е кралят. Те се отдръпнаха, за да му сторят път, и автоматично се поклониха дълбоко, както всички наоколо — толкова внушително бе излъчването за власт на монарха.