Исабел Алиенде - Кралството на златния дракон

— Те са крадци и контрабандисти, но си печелят хляба и като наемни убийци — обясни писателката.

Тогава Александър й разказа какво бяха видели в Червената крепост. И да бе имала желание да им се скара, че са поели подобен риск, Кейт не го стори. Пътуването из Амазония я бе научило да им се доверява.

— Няма съмнение, че мъжете, които сте видели, принадлежат към същата секта. Льоблан споменава, че членовете й носели туники и памучни чалми, оцветени с растителното багрило индиго. Боята полепвала по кожата им и с годините ставала неизличима, като татуировка, затова са известни като „сините воини“. Те са помади, прекарват живота си на кон, единственото им имущество са техните оръжия и от деца ги обучават да се бият — добави Кейт.

— И кожата на жените ли е синя? — запита Надя.

— Странен въпрос, момиче. В сектата няма жени.

— Как им се раждат деца, след като няма жени?

— Не знам. Може би нямат деца.

— Щом са обучавани да се бият още от малки, значи в сектата трябва да има и деца — настоя Надя.

— Може би ги крадат или купуват. В тази изключително бедна страна се раждат много деца, а някои родители, ако не могат да изхранват чедата си, ги продават — каза Кейт Колд.

— Питам се каква работа може да има Текс Армадильо със Сектата на Скорпиона — промърмори Александър.

— Едва ли е нещо добро — отсъди Надя.

— Мислиш ли, че става дума за наркотици? Помниш ли какво ни каза в самолета? Че марихуаната и опиумът растели в диво състояние навсякъде из Забраненото кралство.

— Надявам се този човек да не застава повече на пътя ни, но ако това се случи, не искам да имате вземане-даване с него. Ясна ли съм? — заповяда твърдо Кейт.

Надя и Александър кимнаха в знак на съгласие, но писателката улови погледа, който си размениха и разбра, че нито едно нейно предупреждение не би попречило на любопитството им.

Час по-късно екипът на „Интернешънъл джеографик“ се събра на летището, за да се качи на самолета за Тункхала, столицата на Кралството на Златния дракон. Там се срещнаха с Джудит Кински, която щеше да лети заедно с тях. Специалистката по озеленяване носеше бяла ленена рокля, дълга връхна дреха от същата материя, ботуши, както и протритата чанта, с която я бяха видели преди. Багажът й се състоеше от два не по-малко изтъркани куфара от дебел като килим здрав плат. Очевидно беше пътувала много, но дългата употреба не придаваше неугледен вид на дрехите и на багажа й. В сравнение с нея, членовете на експедицията на „Интернешънъл джеографик“, с избелелите си и измачкани дрехи, с торбите и раниците си, приличаха на бежанци от някое бедствие.

Самолетът беше стар модел, с витло, и побираше осем пътници и двама души екипаж. Освен тях на борда се качиха един индиец, тръгнал по работа към Забраненото кралство, и млад лекар, завършил университета в Делхи, който се завръщаше в родината си. Пътниците отбелязаха, че малката машина не изглежда особено стабилна, предвид предизвикателствата на Хималаите, но пилотът отговори с усмивка, че нямало от какво да се страхуват: в десетгодишния си опит нямал нито един сериозен инцидент, въпреки че въздушните течения между пропастите обикновено били доста силни.

— Какви пропасти? — запита разтревожен Жоел Гонсалес.

— Надявам се да ги видите, гледката е великолепна. Най-доброто време за летене е между октомври и април, когато небето е ясно. Има ли облаци, нищо не се вижда — обясни пилотът.

— Днес е малко облачно. Няма ли да се разбием в планините? — запита Кейт Колд.

— Това е ниска облачност, скоро ще видите синьото небе, госпожо. Освен това знам пътя наизуст, мога да летя и с вързани очи.

— По-добре ги дръжте добре отворени, младежо — отвърна сухо тя.

— Мисля, че до половин час ще загърбим облаците — успокои я летецът и добави, че са имали късмет, защото полетите често се отлагали с дни, заради времето.

Ягуар и Орлица установиха със задоволство, че Текс Армадильо не е на борда.

Нито един от пътниците, които за пръв път летяха по тази линия, не бе подготвен за онова, което последва. Беше по-лошо от влакчето на ужасите в увеселителните паркове, самолетът или се стрелваше отвесно нагоре и ушите им заглъхваха, а в стомасите си усещаха празнина, или внезапно пропадаше със стотици метри надолу и червата им сякаш се залепваха за мозъка. Тъкмо когато изглеждаше, че най-сетне малко са се стабилизирали, летецът се отклоняваше под остър ъгъл, за да избегне някой хималайски връх и те практически увисваха с главата надолу, след което той завиваше под същия ъгъл в обратната посока.