Виктория Александър - Вярвай

— Ваше величество — Галахад стисна зъби, — само кажи и аз ще поведа армията ти срещу него.

— Не. Той е мой син. — В гласа му се долови болка. Сърцето на Теса се сви заради мъката на този крал и баща. Артур прикри въздишката си. — А и това няма да е достатъчно. Тази земя и хората й винаги са вярвали в онова, което не може да се види. Магии, пророчества и други подобни. Някога можех да им дам нещо, в което да вярват, но изглежда, с годините неудовлетворението нараства.

Погледът му беше забит в една от картините на стената. Сякаш говореше не на тях, а на себе си.

— Всичко, което някога съм искал, е мир и благоденствие. Хубав живот за всички в една хубава страна. И така беше в продължение на много време. Може би само на оня свят подобни неща траят вечно.

Артур потърка уморено челото си, после вдигна глава.

— Хората имат нужда от кауза, която да ги сплоти, да ни направи отново горда и силна страна. Няма по-благородна кауза от търсенето на Граал. Въпреки че твърдението на легендата, че онзи, който открие Граал, ще стане негов пазител още не е проверено, ако се окаже вярно, самата мисъл за твоя успех… — Той погледна към Мерлин.

Вълшебникът кимна.

— Мисълта за твоя подвиг ще вдъхне гордост на всеки мъж, жена и дете и отново ще обедини страната. И дори влиянието на Мордред няма да успее да попречи на обединението.

— Кълна се, сир, няма да се проваля. — Очите на Галахад горяха трескаво.

— А ти, лейди Теса? Ти даваш ли ми обещанието си?

Три чифта очи се заковаха в нея. Какво щеше да се случи, ако кажеше „не“ тук, сега, пред краля? Артур изглеждаше добър човек. Като се имат предвид кавалерството и всичко останало, той не би я накарал да предприеме нещо толкова опасно, ако не искаше да го направи. Очите на Мерлин се присвиха. Ясно. Щеше да се превърне в жаба или в динозавърски обяд, преди да е мигнала. Усмихна се слабо.

— Да.

Галахад стисна зъби, сякаш се бе надявал, че тя ще се откаже.

— Отлично. — Мерлин сияеше.

— Благодаря ти, скъпа. — Гласът на Артур звучеше сериозно. Той пристъпи към нея, хвана ръката й и я поднесе към устните си. Погледът му срещна нейния и тя затаи дъх, защото там видя съжаление. Този човек знаеше прекрасно какво иска от тях и тя разбра, че би искал да не знае.

— Бог да е с теб, милейди. Ще се моля за успеха ви и благополучния край на пътуването ви.

— Благодаря. — Тя се обърна към Мерлин. — Сега, когато всичко се изясни, искам да задам няколко въпроса. — Първо, каква е тази гатанка?

— Това е упътване, което ще ви заведе при Граал — отвърна Мерлин.

— О, стига — каза уморено тя. — Това е гатанка. Тъпа, объркваща гатанка. Мразя гатанките и не искам да заложа живота си на разгадаването на нещо подобно.

Артур се усмихна кисело.

— Мерлин, сигурен ли си в това?

Мерлин кимна.

— Съвсем, сир.

— И тя няма да го побърка?

Мерлин разпери ръце.

— Едно от многото предизвикателства, които стоят пред двамата.

— Моля? — Теса го изгледа подозрително.

Устните на краля се разтеглиха от скептична усмивка.

— Много добре. Както винаги, ще последвам съвета ти. — Артур тръгна към вратата. — А сега имам други неща, за които трябва да се погрижа, затова ще ви оставя. Имате какво да обсъдите, трябва да направите план и ще е най-добре, ако не отлагате повече. — Той отвори вратата, но спря и се обърна към Теса. — Не е трудно да се убеди човек, че Мерлин беше прав за теб. Ти си много смела, милейди, макар да предполагам, че още сама не си го осъзнала. И тъй като Галахад също не го е разбрал, смятам го за щастливец. Оставям го в твоите ръце.

Гърлото й се сви.

— Ще направя всичко по силите си.

— Що се отнася до теб, Галахад, истината е тъжна, но се страхувам, че ние с теб няма да се срещнем отново на този свят. Ще ми липсваш, момчето ми. — Артур го гледаше замислено. — И ти завиждам. Ако беше възможно, щях да замина вместо теб. Но дългът ми ме зове тук. Ако се провалиш, аз оставам между народа си и смута. Малко е, но това е всичко, което мога да им дам.

— Позволи ми да не се съглася, сир. — Очите на Галахад блестяха от възхищение. — Това въобще не е малко.

Артур прие комплимента с кимване и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Оу! Това е истински крал!

— Винаги съм смятал така. — В гласа на Мерлин се долавяше тъга.

— Той знае, нали? — попита тихо тя.

— Какво да знае? — Галахад гледаше ту Теса, ту Мерлин.

Мерлин кимна.

— Подозира.

Тя изведнъж разбра.

— И каквото и да направим, това няма да се промени, нали?