Виктория Александър - Вярвай

Мерлин придружи Теса до мястото между Галахад и Ланселот. Тя се втренчи в магьосника и отново потърка ръката си.

— Ако не престанеш, ще стана синьо-черна, когато всичко това свърши.

— Не чак толкова неприятна възможност, милейди. — В гласа на Ланселот прозвуча присмехулна нотка.

— Не е ли? — Теса погледна към баща му.

— Не, наистина. С коса като твоята, с цвета на слънцето, черното само ще подчертае красотата ти. Що се отнася до синьото…

— Да? — Теса наклони глава. — Горя от желание да чуя.

— Синьото на небето ще подхожда на очи, които имат цвета на самата земя. Дълбоки, богати и — той хвана ръката й и я поднесе към устните си — плодовити.

Галахад изпъшка наум.

— Оха! Добър си, също като него. — Теса погледна към Галахад през рамо. — Сега разбирам откъде ги вземаш онези приказки.

— Научил съм го на всичко, което знае. — Ланселот й се усмихна закачливо. — Но казват, че колкото и добър да е ученикът, никога не може да надмине учителя си.

— Наистина ли? Но съм сигурна, че ти не вярваш в стари поговорки. Например, често съм чувала да казват: „Тези, които могат, правят; онези, които не могат… — тя изпърха с мигли — преподават.“

Галахад затаи дъх. Ланселот се опули.

Теса обаче очевидно нехаеше за обидата, която току-що бе нанесла на човек, който не понасяше лесно обиди. Особено когато темата беше чарът му пред жените.

По лицето на Ланселот премина усмивка.

— Добре казано. — Той се разсмя с маниера на човек, който може да оцени добрата шега, дори и да е за негова сметка. — Наистина добре казано.

Теса се усмихна мило и седна. Галахад въздъхна с облекчение и също седна. Баща му, все още засмян, зае мястото си от другата страна на Теса и намигна на сина си.

— Мерлин е прав — момичето определено има силен дух.

— Наистина. — Галахад се приведе и прошепна в ухото й: — Но може би не е чак толкова умна, щом се присмива на човек, с когото току-що се е запознала.

— Още по-лошо — каза тя с ъгълчето на устата си. — Аз съм учителка.

— Какво е това? — Теса гледаше невярващо в последното ястие, което поднесоха на краля.

— Кое? — Галахад погледна към чинията пред Артур. — О, това е лебед, мисля.

— Но той е… — тя се намръщи — сготвен.

— Сигурен съм, че дори и в твоята страна не бихте го яли другояче.

— Не, разбира се, че не. Но той има… пера. — Стомахът й се разбунтува, но не можеше да извърне поглед. — Пера. Залепени върху птицата.

Той отново погледна.

— Да, има също и глава. Така изглежда по-истински.

— Прекалено истински, ако питаш мен.

— Перата не се ядат.

Теса побутна филията хляб, която служеше за чиния.

— Както и да е, вече се нахраних, благодаря. Мисля, че рибата беше много вкусна.

Тя взе чашата си и отпи голяма глътка от неопределимото, прекалено сладко вино. Вече бе пила доста, но рибата и всичко останало, което опита от безкрайния низ от ястия, беше толкова обилно посолено и подправено, че имаше нужда от нещо, за да го прокара. А пък и чесънът в последното ястие определено имаше нужда от това.

Галахад се облегна и направи знак на прислужника с лебеда да не им сервира.

— Не ти харесва? Нищо ли?

Точно в този миг би убила човек за един хамбургер, и салата или пиле на грил — без пера. Свали погледа си от птицата.

— Нека просто кажем, че имаме различни вкусове.

— Не те разбирам, Теса. — Той поклати глава. — Не показваш никакво познаване на елементарната учтивост, на която се учим още от раждането си. Изненадваш се от най-обикновените подробности от живота. Не проявяваш необходимото уважение към един магьосник, който би могъл да те унищожи само с едно мигване на окото. А поведението ти пред краля беше направо възмутително.

— А аз си мислех, че се държах доста сносно, когато ме представяха на Артур.

— А и думите ти не стават по-ясни с течение на времето. — Галахад присви очи и я изгледа. — Ти си загадка, Теса Сейнт Джеймс. Очевидно посещението ти има някаква цел, макар да е ясно, че ти не искаш да си тук. Бих ти предложил помощта си, но това ще е невъзможно, ако не отговориш на въпросите ми. Упорита си толкова, колкото си и хубава.

— Благодаря. Може би.

Очите му потъмняха.

— Не се шегувай с мен. Това не беше комплимент.

— Знам. — Тя прикри въздишката си. — И съжалявам. Ще ми се да можех да се посветя изцяло на всичко това, но честно казано — тя се наведе към него — това е наистина странно и аз съм си малко чешит.

— Говори ясно, Теса. — Лицето му се изчерви от раздразнение. — Нищо не мога да разбера. — Сграбчи ръката й. — Бих ти помогнал, ако можех.