Джефри Арчър - Ендшпил

— Не виждам защо да не одобри — възрази Тимоти. Нали той го предложи!

Корнилиъс мълча доста дълго. Не беше очаквал и след края на играта да продължи да научава нови и нови неща за участниците в нея.

— Май е време да се качим горе в спалнята и да разберем кой все пак е станал министър-председател — Саймън Кърслейк или Реймънд Гулд — подкани накрая.

Тимоти изчака чичо му да си сипе голям коняк и да запали пура — първата от месец, — и чак тогава зачете. Толкова се залиса, че не вдигна очи, докато не отгърна последната страница, където видя, че с лепенка за корицата е прихванат плик. Беше адресиран до „Господин Тимоти Барингтън“.

— Това пък какво е? — възкликна момчето. Корнилиъс щеше да му каже, ако не беше заспал.

Както всеки четвъртък вечер, на вратата се позвъни точно в осем. Когато Полин отвори, Франк й връчи огромен букет.

— О, господин Барингтън ще се зарадва много! — възкликна жената. — Ще ги натопя в библиотеката.

— Не са за господин Барингтън — намигна й адвокатът.

— Какво ви прихваща напоследък вас двамата! — рече Полин и заситни към кухнята.

Докато Франк омиташе втората чиния задушено по ирландски, Корнилиъс го предупреди, че сигурно вечерят за последен път в имение „Върбите“.

— Това означава ли, че си продал къщата? — вдигна очи адвокатът.

— Да. Тази сутрин подписахме договорите, но с условието да се изнеса незабавно. При такова щедро предложение нямам право да споря и да се пазаря.

— А намери ли си друга къща?

— Струва ми се, че открих идеалния дом. Ще изчакам да се уредят формалностите и веднага го купувам. Разчитам на теб да придвижиш възможно най-бързо документите — само това остава, да стоя дълго без покрив над главата.

— Не се безпокой, ще имам грижата — увери го Франк, — но междувременно защо не дойдеш при мен? Знам, че нямаш голям избор.

— Така си е: местното хотелче, Елизабет или Маргарет — ухили се Корнилиъс и вдигна чашата. — Благодаря за поканата. Приемам я.

— Но при едно условие! — предупреди Франк.

— И какво е то? — поинтересува се домакинът.

— Да дойде и Полин — нямам никакво намерение през свободното си време да ходя след теб и да ти разтребвам.

— Какво ще кажеш, Полин? — попита Корнилиъс, когато икономката се зае да раздига масата.

— Нямам нищо против да ви върша къщната работа, драги ми господа, но само един месец. В противен случай, господин Барингтън, няма да се изнесете оттам и до Второ пришествие.

— Обещавам, ще се постарая да придвижа бързо документите — намеси се Франк.

Корнилиъс се наведе съзаклятнически към него.

— Да ти призная, Полин ненавижда адвокатите, но към теб има слабост.

— Дори и да е така, господин Барингтън, няма да се колебая и ще ви напусна, ако до месец не се нанесете в новата къща.

— Послушай ме, не е зле да побързаш с капарото — рече Франк. — Свестни къщи под път и над път, но свестни икономки и със свещ да търсиш, трудно ще намериш.

— Не е ли време, господа, да се посветите на шаха?

— Да, време е — съгласи се Корнилиъс. — Но първо една наздравица.

— За кого? — поинтересува се адвокатът.

— За младия Тимоти — отвърна домакинът и вдигна чашата, — който от началото на другия месец става изпълнителен директор на фирма „Барингтън“ в Чъдли.

— Да пием тогава за Тимоти — възкликна Франк и също вдигна чашата.

— И знаеш ли, покани ме да вляза в управителния съвет — похвали се Корнилиъс.

— На теб ще ти бъде приятно, а младежът ще се възползва от твоя опит. И все пак това не обяснява защо му прехвърли всичките си акции, въпреки че той не успя да откупи на търга шаха.

— Точно заради това искам да направя така, че племенникът да поеме фирмата. За разлика от майка си и баща си, Тимоти не позволи сърцето да надделее над разума.

Франк кимна одобрително, а Корнилиъс изпи до дъно единствената чаша вино, която си разрешаваха преди партията шах.

— Смятам за свой дълг да те предупредя — рече домакинът, докато ставаше от масата, — че ме биеш три пъти поред по една-единствена причина: имах си грижи, не ми беше до шах. Сега обаче нещата се изясниха, вече няма да ти върви толкова.

— Ще видим — закани се Франк, докато крачеха по дългия коридор.

Поспряха за миг да се полюбуват на портрета на Даниъл.

— Как си го върна? — попита адвокатът.

— Спазарих се с Полин — смених кон за кокошка, но важното е, че накрая и двамата получихме това, което искахме.

— Ама как?… — подхвана гостът.

— Тя е дълга и широка, ще ти разкажа, след като те бия и седнем да си пием конячето.