Джефри Арчър - Ендшпил

— Значи съм разорена! — проплака театрално Маргарет. — Нямам ги тия десет хиляди лири стерлинги, да не говорим пък за петнайсетте процента. Не знаех и за тях. Надявах се да припечеля нещичко, като продам картината на търговете в „Сотби“.

„Такава ли била работата!“ — помисли Корнилиъс. Всъщност обаче още не бе чул цялата истина.

— Ти, Корнилиъс, винаги си ни бил най-умният в семейството — добави разплакана Маргарет. — Все ще измислиш как да се измъкна от тази безизходица.

Той заснова напред-назад из помещението, уж да умува как да помогне на сестра си, която не сваляше очи от него. Накрая спря рязко точно пред нея.

— Май измислих нещо.

— Какво? — извика жената. — Готова съм на всичко!

— На всичко ли?

— Да, на всичко — повтори тя.

— Добре тогава, ще ти кажа какво ще направя. Ще платя картината, но ти ще ми дадеш колата.

— Но колата струва цели дванайсет хиляди — подвикна, след като си възвърна дар словото.

— Не се и съмнявам, ала тръгнеш ли да я продаваш на старо, надали ще й вземеш и осем хиляди.

— А как ще се придвижвам?

— Опитай с автобуса — отвърна Корнилиъс. — Препоръчвам ти го. Научиш ли разписанието, се преобразява целият ти живот. — Той си погледна часовника. — Всъщност можеш да започнеш още сега, след десетина минути има автобус.

— Ама аз… — подхвана пак Маргарет, брат й обаче протегна длан.

Сестра му въздъхна тежко, бръкна в дамската си чанта и му подаде ключовете от аудито.

— Благодаря — рече Корнилиъс. — А сега да не те бавя, за да не си изпуснеш автобуса, че следващият е чак след половин час.

Излязоха от кухнята и тръгнаха по коридора. Усмихнат, той отвори входната врата на сестра си.

— И не забравяй, драга, да си вземеш картината от господин Ботс — напомни й. — Ще стои чудесно над камината в хола, тъкмо да ти напомня за многото щастливи мигове, които сме изживели заедно.

Маргарет не каза нищо, само се врътна и тръгна по дългата алея. Корнилиъс затвори вратата и понечи да се прибере в кабинета и да звънне по телефона на Франк, за да му разкаже какво се е случило от сутринта, но му се стори, че откъм кухнята се чува шум. Смени посоката и пак тръгна по коридора. Влезе в кухнята, отиде при мивката, наведе се и целуна Полин по бузата.

— Добро утро — поздрави я.

— Това пък за какво беше? — попита жената, както миеше съдовете.

— Задето ми върна сина.

— Всъщност си покривам дълга. Но ако не се държите прилично, си прибирам портрета обратно вкъщи.

Корнилиъс се усмихна.

— Покрай това се сетих за първоначалното ти предложение.

— Какво предложение, господин Барингтън?

— Каза, че предпочиташ да ми работиш безплатно и така да си върнеш дълга, отколкото да продаваш колата. — Извади от вътрешния си джоб чека, който Полин му беше дала. — Изчислил съм точно колко часа си ми работила през последния месец — можем да смятаме, че сме си уредили сметките — добави Корнилиъс, след което разкъса чека.

— Много мило от ваша страна, господин Барингтън, но защо не ми казахте, преди да продам колата?

— Не се притеснявай за това, Полин. Вече съм горд собственик на новичък автомобил.

— Бре! Ама как така? — изненада се икономката и започна да си бърше ръцете.

— Най-неочаквано получих подарък от сестра си — отвърна Корнилиъс, без да дава повече обяснения.

— Добре де, но вие, господин Барингтън, дори нямате книжка.

— Така си е. Затова ще ти кажа какво ще направя. Ще заменя автомобила за портрета на Даниъл.

— Не е честно, господин Барингтън. Платила съм за картината някакви си петдесет лири, колата сигурно струва много повече.

— В такъв случай ще се съгласиш от време на време да ме хвърляш до града.

— Това означава ли, че отново съм назначена на старата си работа?

— Да…, стига да се съгласиш да напуснеш новата.

— Нямам нова — въздъхна Полин. — Ден преди да започна, си намериха много по-млада прислужница.

Корнилиъс я прегърна, после се дръпна.

— Тогава те назначавам отново, при това с по-висока заплата.

— Както решите, господин Барингтън. В края на краищата работникът струва колкото каже господарят.

Корнилиъс успя да се сдържи и да не прихне.

— Това означава ли, че цялата покъщнина ще се върне в имението?

— Не, Полин, не означава. След смъртта на Мили къщата е прекалено голяма за мен. Жалко, че не съм го разбрал досега. Ще се изнеса и ще си потърся по-малко жилище.

— И на мен от доста години ми е на езика да ви го предложа — призна си икономката. Сетне се подвоуми. — А онзи симпатичен господин Винсънт ще продължи ли да идва в четвъртък на вечеря?