Джефри Арчър - Ендшпил

— Да, докато един от двамата не умре, това ти го гарантирам — подсмихна се Корнилиъс.

— Ще прощавате, господин Барингтън, но не мога цял ден да си бъбря с вас. Къщната работа край няма.

— Така си е — съгласи се Корнилиъс и побърза да излезе от кухнята.

Върна се в антрето, взе пакета и го отнесе в кабинета. Беше махнал само горната опаковка, когато иззвъня телефонът. Корнилиъс остави пратката, вдигна слушалката и чу гласа на Тимоти.

— Браво на теб, Тимоти, дойде все пак на търга. Признателен съм ти.

— Жалко само, чичо Корнилиъс, че не ми стигнаха парите да купя шаха.

— Ако майка ти и леля ти бяха проявили същата сдържаност…

— Нещо не разбирам, чичо.

— Карай, не е толкова важно. Та защо се обаждаш, млади момко?

— Явно си забравил, че ти обещах да дойда и да ти дочета романа, ако не си си го дочел сам, разбира се.

— Не, покрай разправиите напоследък съвсем ми изхвърча от главата. Защо не наминеш утре вечер, тъкмо ще хапнем заедно. И докато не си почнал да мърмориш, нека ти съобщя добрата новина — Полин се върна.

— Наистина прекрасна новина, чичо Корнилиъс. Добре тогава, ще се видим утре към осем.

— Чакам те — рече по-възрастният мъж. Затвори и отново се зае с почти разопакованата пратка. Но още преди да е махнал последната хартия, знаеше какво има вътре. Сърцето му заби по-бързо. Най-сетне Корнилиъс махна капака на тежкия дъсчен сандък и видя вътре трийсет и двете прелестни фигури от слонова кост. Имаше и бележка: „Искам поне малко да ти се отблагодаря за добротата, която си проявявал към мен през годините. Хю.“

Корнилиъс си спомни лицето на жената, минала покрай него в тръжната зала. Как не се беше сетил досега! Та това бе секретарката на брат му! За втори път беше сгрешил в преценката си.

— Ама че работа! — каза на глас. — Ако Хю беше продал шаха в „Сотби“, щеше да се разплати за масичката и щяха да му останат още толкова пари. Но както би се изразила Полин, важно е вниманието.

Вече пишеше благодарствено писмо на брат си, когато телефонът иззвъня отново. Беше Франк, както винаги непоклатим като скала, за да му съобщи за срещата си с Хю.

— Брат ти подписа нужните документи и както си поискал, дяловете са прехвърлени.

— Много си чевръст — отбеляза Корнилиъс.

— Още откакто ме инструктира миналата седмица, съм приготвил всички документи. И досега си най-припреният ми клиент. Да донеса ли в четвъртък вечер удостоверението за собственост?

— Не — отвърна Корнилиъс. — Днес следобед ще намина да си го взема. Стига, разбира се, Полин да е свободна, за да ме хвърли до града.

— Да не съм изтървал нещо? — попита, донейде озадачен, адвокатът.

— И да си изтървал, няма страшно. В четвъртък вечер ще ти разкажа всичко от игла до конец.

На другата вечер малко след осем Тимоти дойде в имението „Върбите“. Полин на мига го пришпори да бели картофи.

— Как са майка ти и баща ти? — попита Корнилиъс, колкото да провери какво знае момчето.

— Благодаря, чичо, добре са. Между другото, баща ми предложи да ме назначи управител на магазина. Започвам от началото на другия месец.

— Честито — поздрави го Корнилиъс. — Радвам се. И кога ти го предложи?

— Миналата седмица — отвърна племенникът.

— Кой ден?

— Толкова ли е важно? — учуди се Тимоти.

— Би могло и да е важно — каза Корнилиъс без повече обяснения.

Известно време младежът мълча, сетне уточни:

— Точно така, в събота вечер, след като ти гостувах. — Подир кратко умуване добави: — Мама май не се зарадва особено. Мислех да ти пиша, после обаче реших да ти кажа лично, нали и бездруго щях да идвам за търга. Там обаче не беше удобно да те занимавам с тези неща.

— Значи ти е предложил работата преди търга?

— О, да — потвърди Тимоти. — Някъде седмица преди това.

Момчето още веднъж се взря изпитателно в чичо си, той обаче и този път не даде никакви обяснения.

Полин им донесе телешко печено, а момчето започна да излага плановете си за бъдещето на фирмата.

— Татко ще остане председател на управителния съвет, но обеща да не ми се бърка много-много. Ти, чичо Корнилиъс, вече притежаваш един процент от акциите на фирмата, защо не влезеш в управителния съвет?

Корнилиъс се изненада, после се зарадва, накрая обаче пак го налегнаха съмнения.

— Ако наистина реша да разширя дейността, твоят опит ще ми е много полезен — допълни племенникът.

— Съмнявам се баща ти да одобри, че си ме включил в управителния съвет — подсмихна се горчиво по-възрастният мъж.