Джефри Арчър - Ендшпил

— Звучи ми разумно — съгласи се Корнилиъс. — Щом подпишем договора, ще се наложи да ми потърсите друга къща.

— Каква предпочитате, господин Барингтън?

— Наполовината на „Върбите“, нека има и дворче. Предпочитам да е някъде наблизо.

— Няма да е трудно, ще ви намерим, драги ми господине. Дори сега имаме обявени за продан една-две чудесни къщи с такава квадратура, все ще ви уредим.

— Благодаря — рече Корнилиъс, щастлив, че е разговарял поне с един човек, за когото денят е започнал добре.

Тъкмо се смееше на една от дописките върху първата страница на местния вестник, когато на вратата се позвъни. Корнилиъс си погледна часовника. Беше десет без нещо, значи не можеше да е Елизабет. Отвори вратата и видя мъж в зелена униформа, който държеше в едната ръка тефтер, а в другата — голям пакет.

— Подпишете се тук — беше единственото, което каза куриерът, подавайки му химикалка.

Корнилиъс се подписа в долния край на разписката. Щеше да попита кой праща пакета, ако вниманието му не бе привлечено от колата, задаваща се по алеята.

— Благодаря — рече той.

Внесе пакета в антрето и се върна на стълбището да посрещне Елизабет. Автомобилът се приближи и Корнилиъс с изненада мерна през стъклото брат си Хю, седнал до снаха му.

— Признателни сме ти, че се съгласи да се видим толкова скоро — подхвана Елизабет. Изглеждаше така, сякаш е прекарала поредната безсънна нощ.

— Добро утро, Хю — поздрави Корнилиъс, който подозираше, че не са оставили брат му да мигне чак до сутринта. — Заповядайте в кухнята… само там в къщата е топло.

Докато вървяха по дългия коридор, Елизабет поспря пред портрета на Даниъл.

— Много се радвам да го видя отново на старото му място — промълви тя.

Хю само кимна. Корнилиъс се вторачи в портрета — не го беше виждал от деня на търга.

— Да, пак си е на старото място — потвърди той и отведе гостите в кухнята. — Казвайте сега, какво ви води в събота сутринта във „Върбите“? — попита, докато пълнеше чайника с вода.

— Идваме заради масичката в стил „Луи XIV“ — отвърна плахо снаха му.

— Да, ще ми липсва — подметна Корнилиъс. — Но ти, Хю, постъпи много благородно — допълни той.

— Благородно ли… — повтори брат му.

— Да. Реших, че така ми връщаш заема от сто хиляди лири стерлинги — поясни Корнилиъс. Обърна се към снаха си и рече: — Сгреших в преценката си, Елизабет. Подозирах, че още от самото начало тъкмо ти си настоявала да вземете масичката.

Елизабет и Хю се спогледаха и заговориха в един глас:

— Ама ние… — подхвана Хю.

— Ние се надявахме… — рече и Елизабет. После и двамата млъкнаха.

— Кажи му истината — отсече Хю.

— Истината ли? — ахна Корнилиъс. — Нима не съм разбрал правилно какво точно е станало вчера на разпродажбата?

— Опасявам се, че не — потвърди Елизабет, пребледняла като мъртвец. — Истината е, че се поувлякох в наддаването. — Тя замълча и помисли. — Никога досега не съм участвала в търг и като не успях да спечеля старинния часовник, а после видях как Маргарет купува почти без пари картината на Търнър, попрекалих и се орезилих.

— Не се притеснявай, винаги можеш да продадеш масичката — взе да я утешава уж натъжен Корнилиъс. — Хубава е, няма да се обезцени.

— Вече проверихме и това — проплака снаха му. — Господин Ботс каза, че най-малко след три месеца ще има търг на мебели, а условията на продажбата били написани черно на бяло в каталога: плащане до седем дни.

— Сигурен съм, че ако му оставите масичката…

— Да, и той ни го предложи — намеси се отново Хю, — лошото е само, че не знаехме за комисионата — била петнайсет на сто от продажната цена — значи, ако обявим за продан масичката, ще ни удържат още петнайсет на сто от стойността, което ще рече, че ще изгубим цели трийсет хиляди лири.

— Какво да се прави, и хората, провеждащи търговете, трябва да припечелват нещичко — въздъхна Корнилиъс.

— Да де, но ние нямаме трийсет хиляди, камо ли пък 126 500 лири стерлинги — викна Елизабет.

Домакинът си наля бавно още една чаша чай, уж погълнат от тежки мисли.

— Хм — изсумтя накрая. — Недоумявам как според вас бих могъл да ви помогна, знаете колко съм закъсал с парите.

— Рекохме си, че все пак спечели от търга близо милион и… — поде снаха му.

— Много повече, отколкото очакваше — взе да й припява и Хю.

— Надявахме се да кажеш на господин Ботс, че си решил да задържиш масичката. Ние, разбира се, ще потвърдим, че нямаме нищо против.

— Не се и съмнявам — каза Корнилиъс, — това обаче не е изход: пак ще дължите на Ботс 16 500 лири стерлинги и ако след три месеца масичката не се продаде за 110 000, може да изгубите още пари.