Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— За да стигнем до едно толкова отдалечено място, ни трябват в най-добрия случай три дормилионски седмици…

Нети облегна главица на рамото на Дан и избухна в сълзи. Дойде й твърде много. Тънкият лъч надежда, върху който балансираше през последните два дена, изведнъж се бе прекършил. Дан я прегърна и усети колко меки са раменете й.

— Нети! — рече той. — Ще се оправиш! Тук ще си живееш добре. Ясака е прекрасна! — „Прекрасна като тебе“ — му се искаше да добави, ала се възпря. Междувременно Нети се беше вкопчила в ръката му като в спасителен пояс.

— Както и да е — продължи Родден. — Звездният кораб „Титаник“ се задвижва от една съвсем нова и неизмеримо по-мощна енергия. Ако съдим по времето, изминало от излитането му насам, катастрофата на Земята и момента, когато ние ви прихванахме, бих казал, че Звездният кораб е способен да стигне до Земята за може би три дормилионски дена.

Това добра новина ли беше или лоша? Три дормилионски дена! Щеше да им остави само един ден на Земята, за да намерят Леовинус и да монтират сърцевината обратно в мозъка на Титания, ако предварително приемем, че тя е у него.

Имаше едно-единствено сигурно нещо и то беше, че трябва да тръгват веднага.

Първият им проблем обаче беше да намерят Люси. След последния си разговор с Дан тя се замисли над живота си. Беше се преоблякла в ясаканска копринена риза и излязла на дълга разходка покрай брега на Ясаканда. Червените вълни, които се разбиваха о скалистия бряг, шумяха също така успокоително като вълните у дома в Топанга. Ала това спокойствие кой знае защо не предизвика у нея копнеж по дома. Нещо се беше променило. Нещо бе умряло. Нещо бе поникнало. И Люси точно се опитваше да определи какво, когато Нети я откри.

— Люси! Установиха земните координати! Отиваме си у дома! Но трябва да побързаме! — Нети открай време си я караше без заобикалки. — Между другото тая риза ти стои страхотно!

— Благодаря… обаче… — отвърна Люси, загледана в непознатия морски хоризонт — …аз оставам тук.

— Какво говориш?! — възкликна Нети. — Отиваме си у дома!

— Вече не зная къде е моят дом — отговори Люси. — Лос Анджелис? Лондон? Оксфордшър? Мислех си, че моят дом е там, където е и Дан, но сега…

— Какво става с тебе и Дан? — Нети наистина беше загрижена за това какво става между тях, и то откакто Дан се бе държал така необяснимо, докато тя си търсеше чантичката.

— Нито той, нито аз сме искали онази къща — Люси се обърна и за пръв път погледна Нети в очите.

— Какво?! — възкликна Нети.

— Ами това е. Сигурно от години се залъгваме един друг… за какво ли не… Знаеш ли, че отначало бях влюбена в Найджъл? — Вълните обливаха босите крака на Люси.

— Докато най-накрая не разбра що за лайно е? — попита Нети.

— Не съвсем… По-скоро… Как да ти го обясня? Найджъл беше англичанин… по-различен… вълнуващ. Като го погледнех и настръхвах! И това ме притесняваше… Докато Дан — него го разбирах… Дан си беше познат терен и знаех къде се намирам.

— Но Дан е върхът! — възкликна Нети. — Такъв вълнуващ мъж! Толкова различен от всички! От такива плужеци като Найджъл!

Люси погледна Нети с откровено изумление.

— Извинявай! — продължи Нети. — Не би трябвало да ти говоря за Дан по този начин. Не съм искала да… Карай. И без това трябва да побързаме.

— Да бързам… Да бягам… Откакто се помня, все бързам и бягам, Нети. Закопчах чувствата си в хубавичко спретнато раирано костюмче и ги зарязах… Е, стига толкова!

— Но Дан има нужда от тебе, Люси! Вие двамата сте страхотен екип!

— Точно това си повтаряхме постоянно. Повтаряхме си го, повтаряхме си го и накрая взехме, че го повярвахме. Но сега единственото, което знам е, че съм съвсем различна жена от онази, която се преструвах, че съм.

— Люси!

Люси и Нети се обърнаха рязко. Не бяха чули някой да се приближава.

— Люси! Корабът всеки момент ще полети към Земята! — крещеше Журналиста от вълнолома. — Имаме само няколко минути!

— Имаме?! — измърмори Люси.

— Разбира се! — възкликна Журналиста. — Да не си мислиш, че ще те пусна да си отидеш сама?! Не и след като ми обеща да се омъжиш за мен!

— Но… Жу! Ако искаш да остана тук с тебе, ще остана! — Люси бе притичала вече до него и го целуваше.

— Кхъ-кхъ! — отвърна Журналиста. — Трябва да проследя тази работа до края!

В следващия миг и тримата се юрнаха през плажа към космодрума.

Първите сто и седемнайсет милиарда милиона мили от обратното пътуване на Звездния кораб „Титаник“ към Земята минаха съвсем мирно и кротко. Рецепциоботът си беше надут както винаги, но тъй като Люси, Нети, Дан и Журналиста пътуваха в Първа класа (с ВИП-статут), всички останали боти се скъсваха да любезничат. Пиколоботите изнесоха на Дан невероятен отчет за евакуацията при Дюнкерк, според който излизаше, че Съюзниците са постигнали там велика победа, а рецепциоботът помоли Нети за автограф. (Никой не беше съвсем сигурен защо, докато случайно не го чуха как прошепна на един портобот: „Това е Глория Станли — нали се сещаш, актрисата!“) Но иначе животът на борда си вървеше съвсем рутинно, като по часовник.