Дъглас Адамс: Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

В този миг Леовинус реши да изрецитира пред тези низши същества няколко избрани бисера от последния си труд „Закони на физиката“ — радикална преоценка на предмета, преобърнала цялата научна общност с краката нагоре. Може би това беше единствената и най-важна книга, написана някога в цялата Галактика, и просто да цитира пасажи от нея вдъхваше на великия мъж чувството, че си има дом, и му напомняше, че е изключително важен индивид — без значение как се държат с него на тая зальохана първобитна планета.

Тъкмо беше стигнал до своя Десети закон на термодинамичен стрес, когато сержант Страуд задумка по вратата на килията. Леовинус огледа новата среда, в която беше попаднал. Имаше силното подозрение, че не се намира в хотел. Входът като че ли се регулираше от съвсем просто заключващо устройство, а дефекацията се извършваше в кофа. Боже, в какъв дивашки свят се беше забил!

Само ако се беше свестил, преди корабът да се стовари тук! Да, ама не беше. След сбиването със Скралионтис бе прекарал в безсъзнание и излитането, и СМПС-то (Спонтанния Мощен Провал на Съществуването), и катастрофалното приземяване на тая забравена от Бога планета, където и да се намираше тя. Беше се освестил, чак когато онзи нещастник, Журналиста, разви пердето. И като си мислеше, че все още е сутринта преди излитането и че Скралионтис се е върнал вкъщи, за да злорадства над злите си козни, Леовинус бе окупирал товарния асансьор и се бе юрнал навън с боен призив за мъст на уста. В тъмното не беше успял да забележи, че вече не се намира на стартовата площадка в Блеронтис. Чак когато измина доста голямо разстояние, бе чул звука на съживяващ се мощен двигател. Беше се извърнал и бе изгледал опашката на великия си шедьовър, издигащ се в чуждото нощно небе. И точно в този миг бе схванал, че е изоставен сред неизвестен и незнаен свят.

Шокиран, Леовинус бе отворил вратата на малко превозно средство, случайно паркирано наблизо, и се бе качил вътре. Както се оказа, МПС-то вече бе заето от абориген с особено тъпоумен вид, който, щом съзря Леовинус, едва не се подмокри от ужас А самият Велик мъж за първи път в живота си не се сещаше какво да каже, тъй като знаеше, че каквото и да е то, няма да го разберат. Ето защо си седеше и си мълчеше и позволи на аборигена да го закара във въпросната сграда, в която се намираше в момента и за която все повече се убеждаваше, че не е хотел.

Егати пълната и абсолютна каша.

— ЗА БОГА! ИСКАМ АДВОКАТ! — кресна Леовинус с всичка сила и по отколешна традиция разтресе решетката.

Сержант Страуд погледна полицай Хакет и двамата поклатиха глави. Тоя тук можеше и да е безобидно побъркано старче, но според тях докладът им щеше да изглежда много по-представителен, ако беше нелегален имигрант. Щяха да спечелят някоя и друга точка пред Министерството на вътрешните работи, стига да успеят да го отпратят нанякъде. Например в Чад или Зимбабве…

С трепетно възхищение Люси наблюдаваше колко сръчно Журналиста приземи ракетата сред бившата градина на старата къща. В мрака развалините й изглеждаха още по-запустели и сиротни, отколкото в онази съдбовна нощ: ловците на сувенири бяха успели да задигнат всичко, що-годе преносимо, включително откъртените тухли.

Планът им беше да се опитат да напипат дирята на Леовинус от мястото на катастрофата нататък. Съществуваше и възможността той все още да се мотае наоколо с надеждата, че корабът ще се върне.

Сам по себе си планът не беше лош, но щом Дан изскочи от ракетата, над ливадите край старата къща екна пращене на високоговорител и ослепителна светлина на прожектор го удари в лицето:

— Горе ръцете! Никакви резки движения! Вие сте обкръжени от въоръжена полиция!

Не се бяха сетили за Оксфордската полиция, която, въодушевена от неотдавнашния си успех — залавянето на нелегален имигрант — бе поставила мястото на приземяването под постоянно наблюдение.

Дан инстинктивно направи точно обратното на онова, което мегафонът му бе наредил: не вдигна ръце, а скочи — много рязко — обратно в ракетата и кресна:

— Да се махаме!

Журналиста запали мотора и ракетката подскочи във въздуха. Над ливадата гръмна картечен залп. Само след няколко секунди ракетата се стопи в нощта, а оксфордските полицаи се блещеха срещу празната морава.

— Спокойно — всички! — командването пое Нети, макар че Люси най-словоохотливо се включваше в дискусията:

— Ааааааааа! АААА! — тя подбираше думите си много внимателно.