Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Не знам — отвърна Дан. — Дали?

— Разбира се, че се обичаме! — извика Люси. — Ще направим хотела, ще го въртим заедно, ще имаме деца…

— Не, няма — прекъсна я Дан. — Не можем да се върнем на Земята, а дори и да можехме — хотелът представлява само купчина камънак!

— Но нали имаме пари от „Топ тен травъл“!

— Това обаче не значи, че се обичаме!

— Но ние се обичаме! От толкова време сме заедно!

Дан се втренчи мрачно в снорковата пръжка. Най-накрая погледна Люси и рече:

— Нети идва.

Нети беше търсила Люси и Дан из цялата градина.

— Може ли да се присъединя към погребението? — попита тя.

Той кимна и Нети приседна от другата му страна. Люси отдръпна ръката си от ръката на Дан.

— Е — рече Нети, — май оттук нататък това ще е нашият дом.

— Изглеждаш така, сякаш се чувстваш съвсем като у дома си — забеляза Люси, която все още беше със земните си дрехи.

— Мислех си, че трябва лека-полека да влизам в ролята — разсмя се Нети.

— Страшно разумно — обади се Дан за най-голямо раздразнение на Люси.

— Вижте, не искам да ви се натрапвам… — рече Нети за още по-голямо раздразнение на Люси, — но трябва да ви кажа нещо… Нещо, което трябва да знаете…

Нети като че ли не знаеше откъде да започне.

— Става дума за онази къща… за вашия хотел…

— Тъжно е, че в края на краищата никога няма да успеем да го направим, Нети — въздъхна Дан в чашата си.

— Вие така и нямаше да го направите — отговори Нети.

— Какво искаш да кажеш? — Люси моментално мина в отбрана. За какво намекваше Нети? Че са некадърни или какво?

— Не знам дали трябва да ви го казвам сега… може би няма смисъл… Но пък, от друга страна, може би ще се почувствате по-добре…

— Какво? — настоя Люси. Тя се изправи и скръсти ръце в най-внушителната си поза от съдебната зала: „Как смееш да предлагаш такова нещо ?!“

— Е… — рече Нети. — Найджъл си беше лайно — всички го знаем…

— Той беше най-добрият ми приятел! — възкликна Дан.

— Да… така де… — отговори Нети. — Обаче си беше лайно.

— Ти му позволяваше да се държи с тебе като лайно, това е! — тросна се Люси.

— Това ми е на мен проблемът — рече Нети. — Аз съм си луда. Тъпа обаче не съм. И въпреки че Найджъл изобщо не говореше с мен за бизнес, мога да ви кажа, че изобщо не е продал „Топ тен травъл“ за сумата, която ви е споменал. Ето защо така и не успяхте да изкопчите документацията от него. Всъщност той продаде компанията за жълти стотинки. Никога нямаше да успеете да изплатите къщата — пък да не говорим за превръщане в хотел.

Настъпи кратко мълчание, което по едно време сякаш стана, опъна крака и се изгуби в нощта.

— Хм! — изсумтя най-накрая Люси. — Хич, ама хич не съм изненадана!

— Е! Без съмнение аз съм изненадан! — възкликна Дан. — Ти откъде го знаеш, Нети? — Беше невероятно възмутен. Може би от Найджъл; но за момента му стигаше да се възмущава от приносителя на вестта.

— О… — отвърна Нети. — Ами той беше толкова немарлив — оставяше си документите, където завари. Найджъл никога не си направи труда да поговори с мен, за да схване, че съм достатъчно умна да разбера какви ги е намислил. Все се опитвах да ви го кажа, обаче нали постоянно ме срещахте в комплект с него. Беше ужасно — виждах как над главите ви надвисва беда.

— Копелето му с копеле! — кресна Люси и закръстосва напред-назад под олеандрите. — Ако някога се върнем на Земята, ще му откъсна топките!

— Е, от тази заплаха той няма защо да се стряска — въздъхна Дан. Депресията му се задълбочаваше с всяка изминала секунда. Изведнъж почувства ръката на Нети на рамото си. Обърна се, погледна я в очите и усети как стомахът му се свива. Обля го вълна от прекрасна безпомощност, щом погледът й пропадна в неговия. А тя продължаваше да говори. Дан не разбираше нито дума — толкова бе завладян от нейната близост и от трепкането на гърдите й под прозрачния муселин на ясаканската риза. В следващия миг, преди той да се окопити, тя се втурна развълнувана нанякъде.

Дан се обърна към Люси.

— Какво каза тя току-що? — успя да изговори той.

— Каза само: „Чакайте! Схванах го! Знам отговора! Знаех си!“ — отвърна Люси.

— О! — рече Дан.

Последва мълчание. После той добави:

— Съжалявам за хотела. Знаех колко много държеше на него.

Люси го погледна доста изненадано.

— Аз се притесних повече за тебе. Знаех, че си заложил всичко на този хотел. — Дан се намръщи и отпи малка глътчица. — Аз затова се и съгласих — продължи тя. — Всъщност никога не съм харесвала особено тази къща. Но просто не бих могла да понеса ти да бъдеш разочарован.