Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Ами… не…

— Във вътрешния или във външния ръкав на спиралата е?

— Не мога да се сетя — отговори Нети.

Родден мрачно поклати глава. Мразеше да си говори с тъпи блондинки.

— Е, ако наистина нямате представа откъде идвате, то и аз няма как да ви закарам обратно там. Единствено корабът можеше да ви откара, обаче той не помни, защото няма мозък! Това като че ли е доста често срещано оплакване… — добави той съвсем ненужно и се отдалечи — за голямо облекчение на Нети.

Тя огледа мрачния купон. Беше й тъжно, ала въпреки това в света, в който се бе озовала, имаше толкова много красота! Ясака! Дори самото име беше хубаво. А беше убедена, че има много по-лоши места… Треса Вище… Нови Зълбордей… Мивкотелно… Нети се раздвояваше. Едната й половина казваше: „Хайде де! Погледни го откъм добрата страна! Оттук нататък това е твоят дом!“ А другата я насърчаваше да не се предава… и кой знае защо и как дълбоко в себе си тя беше убедена, че ще успее да ги върне всички на Земята. Нети се чувстваше малко глупава заради тази убеденост, но това беше положението — тя просто не можеше да се отърси от това чувство, макар и да нямаше представа откъде се е взело то.

Реши, че междувременно си струва да се повесели.

Самата миризма на снорк, цвърчащ над открития огън, навяваше тъга, докато се носеше под мрачните ясакански борове и се смесваше с по-меките и още по-тъжни аромати на нощния жасмин и плачущите олеандри в градината на ефрейтор Голхолиуол. Ясаканците се изреждаха да бъдат домакини на важни национални събития и сега съвсем случайно дойде реда на ефрейтор Голхолиуол. Той бе осигурил седем снорка за печене, блюда с риба, плодове и зеленчуци от градината си. За разлика от блеронтинците, ясаканците не се интересуваха от сандвичи и предпочитаха простата, добра храна, полята с изобилна ясаканска бира и сладко картофено вино.

Журналиста мрачно си мислеше, че яденето е доста мизерничко, ала се опитваше да прикрие презрението си, породено от липсата на „рибен пастет“, малко пиленце волован и коктейлни наденички на клечици.

Но въпреки всички комплименти, с които го засипа Нети за пръжките, ефрейтор Голхолиуол отказваше да излезе от собственото си мрачно настроение.

— Едно време — обясни той на Нети — печахме по седемдесет снорка! Можех да докарам толкова риба, че да напълня целия Океан на лятното измазване. А бирата и виното… У-ха! Лееха се като онези фонтани хей там, в средата на градината… Ах! Мизерни времена настъпиха в Ясака! — и се втренчи мрачно в празната си халба.

Капитан Болфас също беше мрачен. Опитваше се да не зяпа Нети, която бе жертвала късата фланелка, ръчно плетената жилетка и миниполата в полза на проста ясаканска кошуля, цепната до бедрото и избродирана в единия ъгъл. Изглеждаше така, че на човек да му секне дъхът, а дъхът на горкия капитан беше толкова секнал, че той въздъхна и се опита да проумее как така е живял досега без нея.

— По кого си се заплеснал така, капитан Болфас? — попита го жена му.

— Извини ме, драга моя — отговори Болфас, — ала младата землянка е таз, откраднала душата ми със свойта красота.

— Горкичкият ми! — госпожа Болфас хвана ръката му и я погали. — Сигурна съм, че ще се оправиш.

— Ах! — въздъхна капитанът. — Надявам се… наистина се надявам.

— Може би трябва да отидеш при доктор Понкалиуак?

— Не… не… Ще се оправя… — отново въздъхна той. (На Ясака смятаха „влюбването“ за вид болест.)

Ала старите ясакански песни, които оркестърът свиреше, накараха капитана да въздиша отново и отново и дори да се просълзи. Това бяха древни песни за копнежа по по-добри сечива и материали, жалби по строителни проекти, така си и останали недовършени, песни за тъгата по великите занаятчии от едно време, които нивга веч нямаше да рендосват и да дялкат.

Люси успя да открие Дан, скрит в дъното на градината — беше приседнал на нисък зид под олеандрите, потънал в дълбоко униние. В едната си ръка държеше сноркова пръжка, а в другата — чаша вино.

— Върви си! — рече той.

— О, Дан! — Люси приседна до него и се опита да го прегърне през раменете. — Хайде да се оженим!

— Да се оженим! — възкликна Дан. — Ха! След онова, което ви видях да правите с онзи извънземния?!

— Не бъди… — Люси не беше съвсем сигурна какъв искаше да каже на Дан да не бъде: „глупав“? „ревнив“? „кисел“? Имаше пълното право да бъде и трите, и все пак… не можеше да се пребори с чувството, че той пресилва нещата. — Дан! Ние се обичаме, нали?