Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Здрасти, Нети! — обади се един от ясаканските нашественици.

— Барнципют — продължаваше Болфас — Спигхалиуилер, Мемсипортим, Иткип, Харлорфрейтор, Пулиджит, Бийкелмемсдорк, Упелсафтат, Букхумстер, Ринтиниейджълбън, Бутинтук, Пуудаласван, Сумпкрийторкателбурт…

— Вижте, много ми е неприятно, че ви прекъсвам — обади се Журналиста, — но на борда на този кораб има бомба, която ще избухне след… — той включи мобифончето.

— Десет… девет… — броеше бомбата.

— Врял Пангалин! — възкликна Журналиста.

— Тихо! Блеронтински доставчик на калпава стока! — кресна Болфас и грабна мобифона.

— Той не е доставчик на калпава стока! — възкликна Люси (която, да си кажем правичката, се чувстваше малко нещо като посечена след влизането на Нети).

— Осем… — продължаваше бомбата.

— Дай ми го! — изкрещя Журналиста и се метна към мобифона. Болфас го подхвърли на ефрейтор Инчбециглит.

— Седем… — броеше бомбата.

— Стигна до „седем“! — кресна Журналиста.

— Хвърлете този блеронтински мърляч в килия! — изкомандва Болфас и сержанти Спанглоуидин и Ринтинийгълбън сграбчиха Журналиста в полунелсън и го изведоха от каюткомпанията.

— Шест… — обади се бомбата и ефрейтор Инчбециглит изключи мобифона.

— И тия двамата също! — Болфас сочеше Люси и Дан.

— Не! — развикаха се те. — Бомбата! — ала ги изблъскаха навън.

— Капитан Болфас — рече хладно Нети, — нямам време за обяснения. Моля ви, дайте ми мобифона.

— Боя се, че не мога да ви позволя да го използвате, Нети — отговори капитан Болфас. — От съображения за сигурност.

— Като например?

— Можете да извикате подкрепления.

— Капитан Болфас, имате думата ми, че на този кораб няма никой друг освен нас, доколкото знам. Освен това имате думата ми, че само след секунди една бомба ще ни разпръсне на космически прах, освен ако не ми дадете онзи мобифон.

Болфас се поколеба за частица от секундата, после кимна на ефрейтор Инчбециглит. Ефрейтор Инчбециглит се колеба дори по-малко и от частица от секундата и подаде мобифона на Нети. Тя го включи.

— Две… — обади се бомбата.

— О, бомбо! — каза Нети. — Нети се обажда. Помниш ли ме?

— Ъ-ъ… Едно… — рече бомбата.

— Колко по четири прави осем?

— Ъ-ъ… ъ-ъ… Нуу…

— Не… Колко по четири прави осем?

— Ъ… ъ… две? — обади се бомбата.

— А колко по две е шест?

— Три… — обади се бомбата.

— А колко по три е дванайсет?

— Четири… — обади се бомбата. Млъкна за миг, а после продължи: — Пет… шест… седем…

— Уф! — рече Нети. — Това ще ни спечели малко време…

— Защо сте сложили тази бомба на нашия кораб? — натъртено попита Болфас.

— На вашия кораб?! — възкликна Нети.

— Защо сте толкова изненадана?! — извика Болфас. — Да не смятате, че не сме достатъчно умни и не можем да построим подобно прекрасно нещо?

— О, не! — отговори Нети. — Не исках да кажа нищо подобно! Просто вие нападнахте кораба. Някакси не ми изглежда да е ваша собственост.

— Разбира се, че е наша! — на Нети й се стори, че капитан Болфас като че ли е възприел леко отбранителен тон. — По законно и морално право! Този кораб е справедливата компенсация за всички мъки и тегоби, които ни докараха блеронтинците!

— Вижте, не искам да изглеждам глупава, но…

— Вие никога не бихте могли да изглеждате такава, Нети — увери я капитанът.

— Благодаря… — Нети усети, че този нисък, русоляв непознат, в чиито ръце очевидно беше съдбата й, започваше да я очарова. — Но аз не зная откъде е започнало всичко това.

— За мен ще е истинско удоволствие да ви разкажа цялата история от самото начало, драга ми госпожице — поклони й се ниско Болфас. — Но първо имам едно неприятно задължение и то е да ви попитам: защо сте сложили бомба на този кораб?

— Не сме! — Нети се засмя лекичко и сърцето на капитана заприпка надолу към омекналите му колене. — На този кораб се оказахме по случайност… — и тя разказа на Болфас цялата история: как Дан и Люси възнамеряваха да превърнат с парите от „Топ тен травъл“ старата къща в хотел; как учтивият робот ги бе поканил на борда и всичко, което се бе случило до нахлуването на храбрите войници на капитана.

Щом млъкна, последва продължителна пауза, а най-накрая Нети добави:

— Ами това е всичко… честно!

Болфас сякаш изведнъж се стегна — докато тя говореше, май се беше замечтал. Сега скочи, изпъна се в стойка „мирно“ и тракна с токове по най-възпитан начин.

— Разбирам ви прекрасно, драга ми госпожице — той се поклони и й целуна ръка. Все повече придобиваше вид на герой, току-що излязъл от роман на Джейн Остин.