Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! ПРЕДАВАМЕ СЕ! СПРЕТЕ!

Гласът му оглуши всички на борда на Звездния кораб „Титаник“, но навсякъде другаде цареше ужасяваща тишина. След това чуха врага за последен път:

— Вие ще бъдете отговорни за всяка повреда на кораба! — При тези думи една вълна от по-дребни ракетки се отлюспи от основната флота и се втурна към „Титаник“. Покрай дулата на оръдията им присветнаха светлинки и хрущенето на раздрана метална повърхност разтресе огромното туловище.

— О, Божичко! — изпищя Люси.

Никой от тях не би могъл да ви каже колко време продължи атаката, но и на тримата им се стори, че минаха поне няколко живота. Шумът, вибрациите, трясъците и подскачането на гигантския кораб не спираха и не спираха. Люси усети, че Журналиста стиска гърдите й, но реши да не казва нищо.

Когато всичко свърши, те почакаха, а после станаха. Трепереха и се тресяха. Първата вълна се завръщаше към основната флота; междувременно се отделяше втора вълна.

— Ето ги, идват пак! — кресна Дан и двамата с Люси отново се навряха под таблото. Но Журналиста остана прав със странен израз на лицето.

Люси и Дан се опитваха да се стегнат, за да посрещнат обстрела… но такъв не последва. Вместо това някой странно и далеч не войнствено задумка по корпуса на кораба.

— Ясаканци! — измърмори Журналиста.

Люси Дан предположиха, че това също е някоя извънземна ругатня и си останаха под прикритие, но Журналиста сръчка Дан и му рече:

— Виж!

Дан предпазливо подаде глава над таблото и се втренчи през илюминатора: втората вълна от кораби беше обкръжила Звездния „Титаник“ — цяла армия ниски, набити човечета в скафандри щъкаха около корпуса, чукаха и заваряваха тук-таме.

— Гръм и мълнии, какво става тука?! — възкликна Дан.

— Поправят повредите — обясни Журналиста. — Такива са си ясаканците! Много мразят да повреждат хардуера!

— Ами софтуера? — попита Люси и си оправи сутиена.

— Ще ни трябва оръжие! — кресна Журналиста. — След мен!

Тримата се втурнаха извън капитанската кабина, прегънати о две, а врагът отвън чукаше и заваряваше все по-усърдно.

Междувременно от високоговорителите отново прокънтя глас:

— Ще подновим атаката си веднага щом поправим първите повреди! Ако не се предадете, ще проникнем на борда и ще убием всеки, който ни се изпречи на пътя!

В каюткомпанията Журналиста откри скрито оръжие. Подаде по едно на Дан и на Люси.

— Как се използват? — попита Дан, докато въртеше странното оръжие в ръце. Имаше една такава къса джаджа, отстрани по нея пък се издуваха едни работи и още нещо, дето стърчи. Дан го бутна; лазерен лъч се стрелна във въздуха и огнена топка избухна в другия край на стаята.

— Ей така — обясни Журналиста, — обаче недей да го насочваш към мебелите. — Той изтича към пламналото перде, което Дан току-що бе подпалил, и сграбчи един пожарогасител.

— Не можем да ги използваме — възрази Люси.

— Тогава просто трябва да свикнете с мисълта, че ще ви изхвърлят от кораба вдън космическото пространство. Тия ясаканци не си играят! Дан! Дръж! Сложи го! — той подхвърли на Дан един шлем.

— Какво е това? — попита Дан.

— Космическият кораб притежава две реалности: данни и материя. Когато ясаканците проникнат на борда, ще се опитаме да поемем контрола и над двете. Така че някой от нас трябва да е подготвен да ги пресрещне!

— Не мога да схвана — призна си Дан.

— Това е ВР-шлем 5 5 VR/ВР — абревиатура от Виртуална Реалност. Б.пр. — става дума за виртуална реалност. Щом го сложиш, можеш да навлезеш в данните и да видиш кога ще се докопат ясаканците до тях! — Журналиста явно губеше търпение.

— Сложи го, бе! — кресна Люси.

Шумът от поправката вече бе нетърпим.

— Какво правят там навън бе, да го вземат мътните? — възкликна Дан.

— Просто си сложи шлема! — писна Люси.

И Дан си го сложи.

— У-ха! — възкликна той. — Сега те разбрах! Вече съм там вътре, в кораба… Ей! Ама това е страхотно! Мога да влизам вътре в таблата! У-ха! Сега се движа по жиците! Ей! Превключвателите са огромни като градове! Мамицата му!

Щом Дан си нахлупи шлема, Журналиста сграбчи Люси и я зацелува така, сякаш утрешният ден никога нямаше да настъпи — както всъщност можеше и да, стане. И сякаш през цялото време бе очаквала това, Люси също го зацелува, но после изведнъж се дръпна и погледна нервно към Дан — той изкачваше някакви невидими стълби в своята виртуална реалност, след това се обърна, взе да опипва някакви невидими предмети и да скимти радостно.