Дъглас Адамс - Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)

— Защо тогава го започна? — Люси вече крещеше с всичка сила. Дан откри, че онова, което искаше да направи преди малко, се съсухря и се превръща в немощно объркване. Всъщност беше забравил за какво бяха започнали да се карат.

— О, Дан! — Люси поривисто го прегърна. — Защо вечно си толкова далече?

— Тук съм, Люси!

— Но аз сякаш никога не мога да стигна до тебе. Обичам те.

— И аз те обичам — отговори Дан и я целуна; тя почувства колко далече е той всъщност.

— О, Дан, хайде да се оженим — предложи Люси.

— О, ей сега, веднага. Намираме се на извънземен космически кораб, Господ знае колко далече от Земята, а ти искаш да спретнеш сватба!

— Знаеш за какво говоря — настоя тя.

— Не е хубаво да се прибързва с подобни неща.

— Дан, живеем заедно вече тринайсет години! Изтървали сме момента да прибързваме!

— Чакай да потръгне хотелът и тогава ще говорим — разумно предложи Дан.

— На тебе наистина ти харесва тази къща, така ли?!

— Разбира се. Направо съм луднал по нея.

— Само дето вече я няма.

— Ами тогава ще я построим отново — Найджъл взе сума ти пари от продажбата на „Топ тен травъл“. Ние сме богати! Ще я построим още по-хубава и ще спретнем най-хубавото хотелче в целия проклет свят!

— Ако някога се върнем.

— Ако някога се върнем — съгласи се Дан. Огледаха се из така наречения капитански мостик с библиотеката, сбирката от видеокасети, шахматните дъски и масичките за карти, ваната с джакузи, масите за билярд, кинокомплекса и фитнессалона и се зачудиха как, по дяволите, биха управлявали нещо, което изобщо нямаше табло за управление.

— Люси — обади се Дан.

— О! Не започвай пак! Той не правеше нищо такова!

— Не ти говоря за това — обясни Дан.

— Хубаво! — точка за Люси.

— Нали видя тази игра, в която май става въпрос за самия кораб?

— А-ха? — Люси се беше втренчила през илюминатора над таблото с игрите.

— Е, ами тя като че ли нещо се променя.

— Знам, че е глупаво… — рече Люси. — Но да не би да предполагащ, че тази игра не е компютърна игра?

— Искаш да кажеш, че това може да е истински екран, който показва какво се задава насреща ли? — Дан също се бе загледал през илюминатора. Цял ескадрон от дребни и тромави на вид ракетки фучеше към кораба. Той погледна екрана. Движенията им съвпадаха съвсем точно с движенията на ракетите там.

— О, Боже! — смънка Люси. — Нападат ни!

В този миг в капитанската каюта изведнъж се втурна Журналиста.

— Корабът се управлява автоматично! — изпухтя той. — Но в централната интелигентна система липсват някои части. Не можем да поемем управлението, освен ако не ги намерим и върнем по местата им!

— Твърде късно е! — Люси кимна към илюминатора. Корабът вече беше изцяло обкръжен от дребните ракетки.

— Свещени Пангалин! — промърмори Журналиста.

Изведнъж от високоговорителите прокънтя глас:

— Обкръжени сте. Предайте се веднага или ще открием огън!

— Бързо! — изрева Дан и бутна Журналиста към таблото. — Как да се предадем веднага?

— Нямам ни най-малка представа! — отговори му Журналиста.

— Ако откажете да се предадете, след трийсет инима откриваме огън! — рече гласът на вражеската космическа флота.

— ПРЕДАВАМЕ СЕ! — изкрещя Люси, но гласът й просто отекна между стените на каютата.

— НАПРАВИ НЕЩО! — писна Дан.

— Нали ви казах! На кораба му липсват много важни части! Не знам какво да правим! — Журналиста натискаше копчетата толкова бързо, колкото можеше, но без никаква полза.

— Щом отказвате да се подчините… — проехтя гласът.

— НИЕ СЕ ОПИТВАМЕ! ПРОСТО НИ ДАЙТЕ ШАНС! — Люси се беше покатерила на таблото и ръкомахаше към ракетите в отчаян опит да привлече вниманието им.

— …щом отказвате да се подчините, нямаме никакъв избор, освен да открием огън.

Космосът навън изведнъж избухна в светлини. Ужасна шумотевица разлюля могъщия корпус и оглуши всички вътре. Люси падна от таблото, а Дан и Журналиста се проснаха на пода, запушиха уши и затрепериха.

Последва пауза.

— Предавате ли се? — прокънтя отново гласът по високоговорителя.

— ДА! ДА! ПРЕДАВАМЕ СЕ! — писнаха и тримата в Капитанския мостик.

— Много добре! Не ни оставяте никакъв избор!

Избухна нов могъщ трясък — този път дори корабът се разтресе от експлозиите. И после — тишина. Ракетките лекичко затегнаха обръча. И гласът прокънтя отново:

— Вижте какво! Не ни се ще да повреждаме кораба, но щом отказвате да се подчините, ще се наложи.

Журналиста бе изнамерил някакъв микрофон. Натисна едно копче и ревна в него: