Джеймс Ролинс - Последната тайна на земята

— По-добре ще е да го послушаме — обади се Майкълсън.

— Ако избягам, ще излезе, че признавам вината си. Не мога да позволя тези хора да ни възприемат като хладнокръвни убийци.

— Много рискуваме, Ашли.

— Ти нали преди малко каза, че трябва да потърся начин да докажа своята невинност? Тогава реших, че това е наивно. Ако Тругула обаче ни помогне, би могло да се получи нещо.

— Би могло, казваш. Доста лекомислено постъпваш, като залагаш нашия живот.

— Трябва да се опитам — каза тя и го погледна в очите.

Линда почувства, че краката и бяха натежали. Тътреше се след Халид като на автопилот, като се движеше механично. Погледна го. Той си пробиваше път към асансьора. Тя знаеше, че винаги ще го ненавижда и презира. Сега обаче душата и бе опустошена.

Бе измамила Джейсън. Бе му обещала, че ще се завърне. Спомни си погледа му, когато го завързваше за колоната. Той знаеше, че ще умре. Тя трябваше да се опита да го спаси, но страхът я бе прекършил. Бе изпитала страх от Халид. И от смъртта. Със своето бездействие бе предрешила съдбата на Джейсън.

По бузата и се стече сълза. Целият и живот бе преминал под сянката на страха. Под сянката на клаустрофобията или на някакъв друг страх. Той бе неин постоянен спътник. Същият този страх в крайна сметка бе породил нейната слабост и бе предизвикал смъртта на едно дете.

След смъртта на Джейсън страхът и изчезна. Бе останало само чувството за вина.

— Чуваш ли нещо? — попита я Халид.

Линда не чуваше нищо. Не му отговори. Бе и трудно да говори.

— Я виж това! — каза Халид.

Линда погледна към мястото, посочено от него. На разстояние, голямо колкото дължината на футболно игрище, мракът бе пробит от светлинни лъчи. Те осветяваха кулата на асансьора. Там нещо се движеше. Клетката на асансьора се спускаше към базата. Някой идваше.

Тя се вгледа по-внимателно и видя как през решетките на асансьорната клетка се подаваха пушки и други оръжия. Клетката бе заприличала на таралеж. Пристигаха подкрепления.

— Вече са близо — прецени Халид и очите му се превърнаха в тънки цепки. — Ще изчакаме още няколко минути.

Линда, доволна от тревогата на Халид, си позволи да се усмихне:

— Струва ми се, че няма да излезеш оттам.

Халид я погледна, свали раницата си и започна да се рови в нея. Извади оттам малък предавател. Бе различен от този, с който трябваше да се взривят зарядите.

— Какво правиш?

— Приведи се — каза и той и натисна копчето. Върху устройството просветна зелена светлина. Халид я сграбчи в ръцете си и се скри зад една частично разрушена сграда. Чу се силна експлозия и към тях се понесоха скални парчета и пушек.

След като по-голямата част от дима се разнесе, Халид погледна натам. На мястото на площадката на асансьора имаше димящ кратер. Единственият оцелял прожектор осветяваше зловеща картина. Сякаш в забавен кадър, останалата част от кулата започна да пада. Асансьорната клетка, лишена от всякаква опора, се устреми към входа на пещерата. Макар и ушите на Линда още да кънтяха от взрива, тя успя да чуе човешки писъци.

Затвори очи. Стори и се, че времето е спряло. Сетне чу звука. Звукът, който се получи, когато асансьорната клетка се сгромоляса върху повърхността. Продължи да се вслушва. Писъците бяха престанали.

Халид се приближи до нея и запали цигара с леко трепереща ръка.

— Радвам се, че заложих тези заряди още през нощта, преди групата да се отправи на път. Още от самото начало си давах сметка, че мисията може да завърши по този начин. Планирах всичко навреме.

— А сега какво ще правим? Няма как да напуснем базата.

Той изхвърли облак дим към далечния таван.

— Сега ще трябва да се свържа със своите началници и да им доложа обстановката. Дано свързочният център на Блейкли да е изправен.

— А после?

— После ще умрем — каза той и повдигна рамене.

Проклетият Синджари! Бен започна да се свестява. Опита се да стане. Остра болка прорязваше тила му при всяко движение. Ехото на експлозията, която го бе пробудила, все още продължаваше да кънти в пещерата.

Бен изстена и се изправи. Краката му трепереха. Погледна далечната горяща база. Какво се бе случило? Така или иначе вече знаеше отговора, Халид.

Дали трябваше да се завърне в базата. Животът на Хари и другите може би беше застрашен. Разтри с пръст тила си и погледна часовника. Времето му изтичаше. Бе изгубил близо час. Трябваше да отиде при Ашли. Трябваше да я освободи.

Преди всичко обаче трябваше да разбере какво се бе случило. Седна на пода на пещерата и затвори очи, като позволи на мислите си да се движат свободно. Представи си Нобкоби и то призова.