Джеймс Ролинс - Айсбергът на смъртта

До пенсионирането му оставаше само година и почти не си спомняше времето, когато е бил толкова млад и самоуверен. През последните десетилетия светът бе станал доста несигурно място.

Капитанът го изпревари и обяви пристигането на адмирала на борда, след което отново се върна при него.

— Моля за разрешение за отплаване, сър.

Той кимна и метна остатъка от пурата в черните води под краката си.

Капитанът започна да издава заповеди, които дежурният офицер на палубата предаваше по високоговорител на екипа на кея:

— Освободете моста. Приберете въже едно. Приберете въже две.

Кранът вдигна моста и го отдалечи. Техници се засуетиха около макари и въжета.

Миковски се закатери по стоманените скоби на командната кула. Когато се озова на върха и, даде последни заповеди на дежурния палубен офицер и помощника му, след което поведе Виктор надолу в сърцето на подводницата.

Бяха изминали почти две години, откакто адмиралът не бе стъпвал на борда на подводница, но все още знаеше на пръсти устройството и — до последното винтче и плоча. Самият той навремето бе подводничар и всички нови чертежи минаваха през кабинета му за преглед и оценка. Все пак позволи на Миковски да го разведе из оживената командна зала и до капитанската каюта, която му бе преотстъпена за пътуването.

Всички присъстващи го проследиха с поглед и бързаха да извърнат очи, когато се обърнеше към тях. Знаеше какво впечатление създава. Малко необичайна гледка за подводничар — жилав и въздълъг. Косата му бе почти изцяло побеляла и необичайно дълга — стигаше почти до яката му. Тя, безстрастното му изражение и леденосивите очи му бяха спечелили прякора. Чу как матросите си го прошепват един на друг.

Белият призрак.

Най-сетне се добра до каютата си.

— Комуникационната линия е все още активна, както по-желахте — каза пред прага Миковски.

— А сандъците от изследователската лаборатория?

— Прибрани са в каютата, както наредихте — капитанът махна към отворената врата.

Адмиралът пристъпи.

— Много добре — каза той и свали шапката си. — Свободен сте, капитане. Ще се видим по-късно на мостика.

— Слушам, адмирале. — Миковски се завъртя кръгом и тръгна.

Виктор затвори вратата на каютата и я заключи отвътре. Личният му багаж бе оставен в спретнат пакет до койката, а в дъното на малкото помещение лежаха струпани една върху друга шест титаниеви кутии. Приближи до червената папка, оставена отгоре, и провери с пръст дали печатът е непокътнат. Всичко бе както трябваше. Върху папката бе изписана една-единствена дума.

Име от древна легенда.

Пръстите му се свиха в юмрук. Името на мисията бе взето от древната юридическа сага за Беовулф. Легендарното чудовище Грендел тероризирало северните брегове, докато не било победено от митичния герой Беовулф. За Петков обаче името означаваше много повече. То бе неговият личен демон, източник на болка, срам, унижение и горест. То го бе създало такъв, какъвто бе сега. Юмрукът му се стегна още повече.

„След толкова време… почти шестдесет години…“ Помнеше как отвеждат баща му под дулото на пушката посред нощ. Тогава бе едва шестгодишен.

Впери поглед в кутиите. Мина време, докато поеме отново Дъх. Извърна се. В боядисаната в зелено каюта имаше една единствена койка, лавица за книги, бюро, умивалник и комуникационна станция, състояща се от високоговорител, видеомонитор и телефон.

Пресегна се и вдигна слушалката, забързано изрече нещо, след което заслуша как думите му се предават, кодират и препредават. Изчака. Не след дълго сред пукота на статичното електричество се разнесе познат глас:

— Тук Леопард.

— Състояние?

— Целта е поразена.

— Потвърждение?

— В момента се провежда.

— Знаете заповедта. Пауза.

— Без оцелели.

Последното нямаше нужда от потвърждение. Адмирал Петков прекъсна връзката и остави слушалката на вилката. Започна се.

17:16

Планински масив Брукс, Аляска

Мат пришпорваше коня нагоре към хребета. Катеренето бе тежко. Съседната долина бе с триста метра по-висока. Там по земята все още имаше сняг, по-дебел под сенките на дърветата. Четирите кучета подтичваха напред, душеха и сумтяха с наострени уши. Подсвирна им, за да не се отдалечат прекалено.

От билото Мат се загледа към долината. Димната спирала вече бе изтъняла, но въпреки това показваше мястото на катастрофата. Гората от смърч и елша скриваше от поглед разбития самолет. Заслуша се. Не се чуваха никакви гласове. Лошо. Намръщи се и потупа с пети хълбоците на кобилата.