Джеймс Ролинс - Амазония

Натан видя как Костос даде знак на Карера и я последва.

Зад тях се появиха двете котки. Ягуарите бързо се измъкнаха от тунела. Личеше, че им е приятно да са на открито пространство. Натан съжаляваше, че не притежава техните нокти.

— Остава още минута — уведоми ги Коуве, превил се под тежестта на Карл.

Ускориха ход. Долината се намираше все още на височина от четири етажа под тях. Падането от такава височина щеше да е смъртоносно.

Рязка заповед заглуши за миг рева на водопада:

— Залегни! Веднага!

Натан притисна баща си към стъпалата и също залегна. Погледна нагоре и видя как цялата група се бе прилепила към камъните. Той също притисна лице към скалата и започна да се моли.

Експлозията бе неописуема. Стори им се, че самият ад се е спуснал върху земята. Звукът бе слаб, не по-шумен от този на фойерверките по случай Четвърти юли. Уви, това не можеше да се каже за цялостния ефект от избухването.

Над хребета се появи внезапно висока километър огнена стена, която после се извиси на три пъти по-голямо разстояние в небесата. Гореща въздушна вълна, изпълнена с пламъци, премина покрай тях. За тяхно щастие водопадът изигра ролята на защитна завеса, която ги опази от сигурно изпепеляване. Водният поток, отклонен от взривната вълна, ги заля. Всички обаче продължиха да се държат за скалите. Горещината намаля и Костос отново извика:

— Продължавайте да слизате, но се пазете от падащи горящи предмети!

Натан се изправи. Всички останали направиха същото, въпреки че бяха все още зашеметени от взрива. Бяха успели!

— Хайде, татко, да се махаме оттук! — подкани го Натан и се присегна към баща си.

Когато хвана ръката му, почувства как земята под тях започна да вибрира и да се тресе. Инстинктът му подсказа, че това е нещо лошо.

— Майната му!

Закри баща си с тялото си и изкрещя:

— Залегнете! Всички залегнете!

Втората експлозия ги оглуши. Натан изрева от болка. Стори му се, че хълмът ще се срине върху тях.

От устието на тунела над главите им излезе огнен реактивен поток и удари по водопада. Върху тях се посипа вряла вода.

Натан погледна нагоре и видя как тунелът избълва огън още веднъж. След това отново. От по-малките процепи на скалата заизлизаха малки пламъчета, наподобяващи стотици огнени езици. До един бяха сини.

През това време земята не престана да трепери и да се тресе.

Натан продължи да закрива баща си с тялото си.

В небесата се понесоха скали и буци пръст. Цели изкоренени дървета, подобно на огнени ракети, прелетяха във въздуха и се сгромолясаха шумно в долината. После и това затихна.

Никой не помръдна, когато върху тях започнаха да падат по-малки камъни. Водопадът отново ги защити, като отнесе встрани някои от падащите предмети, а на други омекоти скоростта в достатъчна степен, за да предизвикат само драскотини и натъртвания, но не и смърт.

След няколко минути Натан вдигна глава, за да огледа щетите. Видя, че Коуве е застанал на стъпалото над баща му. Професорът погледна Натан с пребледняло и ужасено лице.

— Ана… Когато ти извика, не успях да я хвана достатъчно бързо… Експлозията… Тя падна.

— О, Боже! — простена Натан и затвори очи.

Чу около себе си жаловити писъци. Не само Ана бе загинала. Натан се повдигна на колене. Баща му се изкашля и се обърна на хълбок. Лицето му имаше пепеляв цвят.

След малко групата достигна края на стълбището. Всички бяха окървавени и имаха измъчен и шокиран вид.

Събраха се в подножието на водопада и хладните му пръски ги намокриха. Трима бан-али също бяха намерили смъртта си при спускането.

— Какъв беше този втори взрив? — озадачи се Костос. Натан си спомни странните сини пламъчета. Помоли да му дадат една от манерките с мъзга на яга. Изля от нея голяма капка и я запали със запалката на Карера. Появи се същият син пламък.

— Това е като копала — поясни Натан. — Лесно запалимо е. Изгоряло е цялото дърво. С корените и всичко останало, ако съдим по начина, по който се разтресе земята.

Настъпи скръбно мълчание.

— А сега какво ще правим? — попита Карера. Отговори й Натан. Гласът му бе изпълнен с ожесточение.

— Сега ще накараме това копеле да ни плати за всичко. За Мани и за Олин. За Ана и за всички хора от племето.

— Те имат автоматично оръжие, а ние разполагаме само с дискомета — напомни сержант Костос. — Освен това са два пъти повече от нас.

— Няма значение — каза решително Натан. — Разполагаме с коз, който обезсмисля предимствата им.