Джеймс Ролинс - Амазония

— Не ми се вярва. Елате да видите още нещо — разнесе се зад гърба им гласът на Ана.

Върнаха се и отидоха при нея. Тя бе застанала пред един още по-голям отвор, също покрит с плетеница от корени. С жест им посочи да надникнат. Натан освети с фенерчето. Вътре, оплетена от корени, се намираше голяма кафява котка.

— Пума — каза Коуве.

— Гледайте внимателно — прикани ги Ана.

Те се вслушаха в съвета й, без да знаят какво трябва да очакват. Едрата котка внезапно си пое въздух, а после го издиша. Това движение обаче изглеждаше по-скоро механично, отколкото естествено.

— Жива е — разкри им тя.

— Нищо не разбирам — смути се Натан.

— Би ли ми подал фенерчето?

Натан й го подаде. Антроположката направи бърз оглед на много от съседните отвори. Разнообразието на животински видове бе впечатляващо. Видяха оцелот, тукан, мармозетка, тамариндова маймуна, мравояд, дори змии и гущери. Колкото и да им се стори странно, и една горска пъстърва. Всички животни дишаха или даваха някакви признаци на живот. Дори хрилете на рибата потрепваха.

— Всички са уникални и всички са живи — констатира Ана. — Бих казала, че се намират в състояние на своеобразна хибернация.

— Какво искаш да кажеш?

— Намираме се в биологичен склад — поясни Ана. — В база, пълна с генетични кодове. Готова съм да се обзаложа, че именно това е източникът на производството на приони.

Натан бавно огледа плетеницата от отвори. Това, което чу, бе трудно за осмисляне. Дървото бе превърнало подземието в депо за животни. Изследваше ги, за да може да произвежда приони, с които да ги обвързва към себе си. Подземието представляваше жива и дишаща генетична лаборатория.

Коуве хвана Натан за рамото.

— Сетих се за баща ти.

Натан го погледна недоумяващо.

— Какво искаш да… — започна и изведнъж съобрази, сякаш го удариха с чук по главата. Баща му бе предаден на корена. Не като тор, както първоначално бе предположил, а като екземпляр, необходим на тази зловеща лаборатория.

— Със своята бяла кожа и своеобразно поведение баща ти е бил уникален — продължи Коуве. — Бан-али или яга, няма значение кой, не са искали да се лишат от неговото генетично наследство.

Натан се извърна към Дакий. Бе така развълнуван, че му бе трудно да говори.

— Баща ми… Имаш ли представа къде може да се намира?

Дакий кимна утвърдително и повдигна ръце.

— Той е при корена.

— Да, но къде точно? — Натан посочи най-близкия отвор, където лежеше голям черен ленивец. — В кой точно отвор?

Дакий се смръщи и отмести поглед към плетеницата от коридори.

Натан затаи дъх. Имаше стотици коридори и безброй помещения. Не разполагаше с време за пълен оглед. Всъщност вече нямаха време. Можеше ли обаче Натан да си позволи да си тръгне, след като знаеше, че баща му е някъде тук?

Дакий внезапно съобрази сякаш нещо, тръгна уверено по един коридор и им даде знак да го последват.

Те с бързи стъпки се отправиха към него, като започнаха да навлизат в сърцевината на плетеницата от тунели. Натан установи, че се задъхва. Не от силната миризма на мускус, а поради засилващата се тревога, която го бе обхванала. По време на пътешествието въобще не бе допускал, че баща му е все още жив. Сега обаче бе раздвоен между надеждата и отчаянието и изпълнен с безпокойство, почти паникьосан. Какво щеше да открие?

На един разклон Дакий за миг се спря, след което зави наляво. След няколко крачки обаче поклати глава, спря се и се върна. Тръгна надясно.

Натан изпита желание да изкрещи.

Дакий продължи по новия коридор, като мърмореше нещо под носа си. След малко стигна до голям отвор, спря пред него и посочи с пръст.

— Баща там.

Натан грабна фенерчето от Ана, коленичи до отвора и освети вътрешността му, без да обръща внимание на коренчетата, които започнаха да се оплитат около китката му.

Във вътрешността на отвора видя обвит от корени неясен силует. Бе се присвил в поза, подобна на тази на зародиш в утроба. Силуетът бе блед. Лицето му бе покрито с гъста брада. Косите му бяха преплетени с корени. Натан освети лицето, скрито под брадата. Все още не бе напълно уверен дали това е баща му.

Докато го наблюдаваше, човекът механично си пое въздух и коренчетата около устните му се раздвижиха. Бе жив.

— Трябва да го измъкна оттук — реши Натан.

— Това баща ти ли е? — попита Ана.

— Все още не съм съвсем сигурен — отвърна Натан и посочи с пръст костения нож в пояса на Коуве. Професорът му го подаде. Натан го пое и започна бързо да реже корените.