Джеймс Ролинс - Амазония

— Някой идва — каза Дакий и забави крачките си. След малко Натан също чу бързи стъпки.

Пред очите им се появи добре познат им силует.

— Редник Карера — каза Коуве.

Тя кимна. Бе се задъхала от бързане. Отново държеше оръжието си в ръце.

— Изпратиха ме при теб. Да проверя дали си открил друг начин да се измъкнем от платото. Сержант Костос така и не успя да обезвреди експлозивите.

Натан съобрази, че бе забравил да зададе най-важния въпрос. Дали бе възможно да се излезе по друг път от долината?

— Дакий, трябва да разберем дали има таен път до долната долина. Известен ли ти е такъв път?

Формулирането на този въпрос го накара да прибегне до помощта на Коуве и до много жестове.

Докато професорът превеждаше, Карера не скри учудването си:

— Защо не го разпита досега? Какво си правил?

— Дрогирах се — отвърна разсеяно Натан и съсредоточи вниманието си върху разговора с индианеца. Дакий най-после го разбра.

— Да напускаме долината? Защо? По-добре е да останем тук.

— Не можем да останем тук — каза отчаяно Натан.

— Той не знае нищо за бомбите — намеси се Ана — и че долината ще бъде унищожена. Просто не може да схване това.

— Ще трябва да му го обясним — реши Натан и се обърна към Карера. — Междувременно трябва ти и сержантът да съберете колкото се може повече орехи от това дърво в раници и чували.

— Орехи ли?

— По-късно ще ти обясня защо. Направи го, моля те.

— Добре, момчета, но не забравяйте, че часовникът цъка — предупреди Карера и тръгна обратно.

Натан погледна Дакий в лицето. Как да му обясни, че цялата му родина ще бъде унищожена? Това нямаше да е лесна задача. Въздъхна:

— Да продължим към корена.

Докато се спускаха, Натан и Коуве застанаха от двете страни на индианеца и бавно започнаха да му обясняват опасността. Смущението на Дакий постепенно премина в ужас, когато осъзна какво предстои. Краката му започнаха да треперят, сякаш тази информация се бе превърнала във физическо бреме.

Стигнаха до изхода и до стените с отпечатъци на сини длани. Светлината върху поляната бе започнала да отслабва. Не след дълго щеше да настъпи нощта. Нямаше никакво време.

— Знаеш ли друг изход от долината? — запита отново Натан.

Дакий посочи мястото, където в близост до изхода имаше хлътнала стена с много отпечатъци на длани. После погледна Натан в очите.

— През корена. Ще минем през корена.

Натан най-после го разбра. Двете им цели се обединиха в една.

— Покажи ни.

Дакий отиде до стената, огледа отпечатъците и присегна към един от тях, разположен в края и. Постави длан върху него и натисна стената с тежестта на ръката и рамото си. Оказа се, че тя е разположена върху шарнир. Отмести се встрани и пред всички се разкри нова част от тунела, водеща под земята.

Натан си спомни, че каналите, по които течеше мъзгата, на това място променяха посоката си. Отговорът на въпроса през цялото време се бе намирал пред очите му. Дори отпечатъците на длани върху стените наподобяваха двойното витло в края на символа на бан-али.

Ана извади джобно фенерче от джоба на якето си. Натан потупа джоба си, но не откри нищо. Навярно го бе изгубил. Ана му подаде своето и му даде знак да върви напред.

Отиде до отвора. Мускусовата миризма на дървото тук бе по-плътна и по-влажна, подобно диханието на открит гроб. Натан се спусна в отвора.

19:01 ч.

Амазонската джунгла

Бандата на Луи се спря за почивка и той погледна часовника си. След час взривът щеше да превърне горната долина в огнен водовъртеж. Погледна тресавището, разположено пред тях. Залязващото слънце бе придало на повърхността му сребрист оттенък.

Движеха се по график. Когато достигнеха южната част на тресавището, където джунглата бе най-гъста, имаше много речни канали и щяха да се измъкнат с лекота от гъстата гора. Не се съмняваше в това.

Въздъхна удовлетворено, но същевременно изпита известно разочарование. Оттук нататък всичко щеше да е лесно. Винаги изпитваше подобни чувства след успешно приключване на мисия. Реши, че това е някаква временна потиснатост, подобна на настъпващата след полов акт. Вярно е, че щеше да се завърне във Френска Гвиана като много по-богат човек. Тръпката, която изпита през последните дни обаче, не можеше да се купи с пари. Такъв е животът, помисли си. Нищо. Щеше да има и други мисии.

Чу шумолене, което привлече вниманието му.

Видя Кели, коленичила и притисната към земята от двама мъже. Трети мъж, Легнал на два метра от тях, псуваше и се държеше между краката.