Джеймс Ролинс - Амазония

— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.

Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.

Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.

Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата рейнджъри отправиха към него погледи, изпълнени с ненавист. Дребната азиатка се бе поуспокоила донякъде. Бе затворила очи и произнасяше беззвучни молитви. Коуве продължаваше да наблюдава света стоически. Луи се спря пред последния пленник. Погледът на Натан Ранд не се отличаваше от този на рейнджърите. В него обаче все пак имаше още нещо. Хладна решителност.

На Луи не му бе приятно да гледа този човек в очите, но не отмести поглед. В лицето на Натан видя сянка на баща му. Същата коса с пясъчен цвят, същите скули, същия нос. Това обаче не бе Карл Ранд и за изненада на Луи той изпита разочарование от този факт. Удовлетворението, което бе очаквал да получи от пленяването на сина на Карл Ранд, липсваше. Установи, че всъщност изпитва нещо като уважение към младия човек. По време на пътешествието дотук Натан бе показал, че притежава не само смелост, но и съобразителност. Прояви тези качества дори когато видя сметката на агента на Луи. Накрая тук бе показал своята лоялност, готовността си да жертва собствения си живот заради своя екип. Сами по себе си това бяха качества, достойни за възхищение, макар да пречеха на плановете на Луи.

Очите на Натан притежаваха твърдостта на полирани камъни. Очевидно бе изпитвал неутешима болка и въпреки това бе оцелял. Луи си спомни за своя приятел от хотела във Френска Гвиана, човека, успял да оцелее на Дяволския остров. Спомни си как този човек бавно отпиваше от чашата бърбън. Човекът имаше същите очи. Това не бяха очите на баща му, очите на Карл Ранд. Това бе различен човек.

— Какво смятате да правите с нас? — попита Натан. Тези думи бяха изречени не като молба, а като обикновен въпрос.

Луи извади носна кърпа от джоба си и избърса веждите си.

— Дадох ви своята дума на джентълмен, че няма да убия вас или приятелите ви. Ще спазя тази си дума.

Натан присви очи.

— Ще оставя смъртта на всички ви да тежи на армията на САЩ — продължи тъжно Луи. За негово собствено учудване чувството, което вложи в тези си думи, не бе престорено.

— Какво искате да кажете? — попита Натан с подозрение. Луи поклати глава и отиде до сержант Костос.

— Струва ми се, че ще е по-добре на този въпрос да отговори вашият другар.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна презрително Костос.

Луи се наведе и погледна сержанта в лицето.

— Нима наистина искаш да ми кажеш, че капитан Уоксмън не се е доверявал на своя сержант?

Костос отмести поглед.

— За какво говори? — обърна се Натан към сержанта. — Костос, сега не е време за тайни, така че, ако знаеш нещо…

Сержантът му отговори. Изглеждаше гузен.

— Става дума за напалмовите минибомби. Имахме заповед да открием източника на вълшебната течност. След като я откриехме, трябваше да унищожим източника. Напълно.

Луи изпита удоволствие от шокираното изражение, което придобиха лицата на останалите членове на групата. Дори и рейнджърката изглеждаше изненадана. Очевидно военните предпочитаха да не споделят много-много тайните си.

Луи посочи с ръка малката група хора, събрала се около гигантското дърво. Това бяха неговите сапьори. Останалите девет минибомби, налепени върху бялата кора на дървото, наподобяваха плоски черни очи.

— Благодарение на правителството на САЩ се сдобихме с достатъчно взривни вещества, за да ни е по силите унищожението дори на такова чудовищно дърво.