Джеймс Ролинс - Амазония

— Нямате представа какво правите! — изкрещя Кели на Фавр. — Все още не знаем дали тази мъзга може да излекува каквото и да е!

Натан забеляза, че тя излагаше доводите, които преди малко бяха споделили с Коуве. Луи повдигна рамене.

— „Сен Савен“ ще ми плати дължимото много преди да се разбере дали сте права, или не. Ще погледнат краката на брат ви или това, което е останало от тях, и ще прехвърлят договорените милиони на моята сметка.

— А пострадалите? Умиращите деца и старци?

— Защо трябва да се вълнувам от това? Баба ми и дядо ми отдавна умряха, а деца нямам.

Кели се възмути и понечи да го упрекне, но забеляза групата пленници. Погледна първо трийсетината мъже, излизащи от долината, а после, групата пленници.

— Какво става тук? — недоумяваше тя.

— А, това са вашите приятели. Те ще останат тук. Кели погледна към взривните заряди, прикрепени към дървото, после, към Натан.

— Вие… Вие не може просто така да ги изоставите тук.

— Мога — възрази Луи. — Мога, разбира се. Тя спря и насмалко не се разплака.

— Поне ми разрешете да се сбогувам с тях.

— Добре! — съгласи се Луи с театрален жест, изразяващ съчувствие. — Добре, но побързайте!

Улови Кели за ръката и я изведе от строя, придружен от любовницата си и от четирима въоръжени наемници. После я блъсна към пленниците.

Сърцето на Натан се сви. Щеше да бъде по-малко мъчително, ако тя въобще не ги бе забелязала.

По лицето й потекоха сълзи. Кели приклекна последователно пред всеки от тях и започна да се извинява, сякаш бе виновна за случилото се. Натан не я слушаше, а буквално я изпиваше с очи. Знаеше, че повече няма да я види. Тя се наведе и прилепи бузата си до лицето на професор Коуве, а после отиде при Натан.

— Натан… — започна коленичила Кели.

— Замълчи — замоли я той с тъжна усмивка. Произнесе думата, с която й напомни за нощта, прекарана заедно. — Замълчи.

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Научих за Мани… Толкова ми е мъчно… Натан стисна очи и наведе глава.

— Ако ти се удаде, убий това френско копеле — каза тихо. Тя се облегна върху него и отри буза в неговата.

— Обещавам — промълви на ухото му с гласа на влюбена, споделяща любовна тайна.

Той я целуна по устните, без да се интересува дали някой го гледа. Тя отвърна на целувката му и устните им се сляха.

След това бе откъсната от Натан. Фавр я държеше за ръката.

— Струва ми се, че отношенията между вас двамата са били не само професионални — каза презрително.

Фавр извъртя рязко Кели и притисна устни върху нейните. Тя извика от изненада и обида. Луи я пусна и я блъсна към индианката. От устните му закапа кръв.

Кели го бе ухапала.

Той избърса устните си.

— Не се тревожи, Натан. Ще се погрижа за жена ти — каза подигравателно Луи и погледна Кели и любовницата си. — Заедно с Цуи ще направим гостуването й при нас приятно. Нали така, Цуи? — Индианската вещица се доближи до пленницата, омота пръст около косата й и я подуши. — Сам виждаш, Натан, Цуи вече проявява интерес към нея.

Натан се опита с трескави движения да се освободи от въжето.

— Мръсно копеле! — изсъска и се задави, тъй като примката около шията му се затегна.

— Успокой се, момчето ми — изрази загриженост Луи, като хвана Кели за ръката. — Казах ти, че е в добри ръце.

По лицето на Натан се стекоха сълзи на безсилие. Започна да диша на пресекулки, тъй като въжето се впи в плътта му. Въпреки това продължи да се мята. Тъй или иначе щеше да умре. Имаше ли значение дали щеше да умре от задушаване, или от пожара?

Луи го погледна театрално тъжно, а след това задърпа Кели.

— Срамна работа… — произнесе. — Такова мило момче, а какъв трагичен живот…

На Натан му притъмня пред очите и започна да вижда звезди.

— Престани да се мяташ, Натан — опита се да го успокои Коуве.

— Защо?

— Докато човек е жив, не бива да губи надежда. Натан спря. Не защото осмисли думите на професора, а защото се почувства победен. Дишането му започна да се нормализира. Обърна лице към оттеглящата се наемническа банда и впери поглед в Кели. Тя се обърна още веднъж към него непосредствено преди да се озове в джунглата. После изчезна.

Мълчанието на групата бе нарушено само от тиха молитва на Ана. Неколцина от индианците започнаха да пеят тъжна песен, а други просто заплакаха. Продължаваха да стоят на мястото си, лишени от надежда, докато прежурящото слънце започна да се насочва към хоризонта. С всяко вдишване и хлипане се доближаваха по-бързо към смъртта.