Джеймс Ролинс - Амазония

Никой не му отговори.

Мани искаше да вярва, че Натан е успял да избяга заедно с Кели. Даваше си сметка обаче, че тя никога нямаше да остави брат си. Всички те навярно все още се криеха в древното дърво.

Французинът, без да откъсва поглед от великана с бяла кора, присви очи. След малко отмести повторно поглед към. Мани.

— Ще трябва да възмездя някого за обидата, нанесена на моята дама.

Миниатюрният узи бе отново насочен към него.

— Не се държахте като кавалер, господин Азеведу. Фавр натисна спусъка и се чу автоматен откос. Мани присви очи, но нито един куршум не го засегна. Зад гърба му се разнесе стон. Човекът, стоял дотогава зад него, се свлече на земята. Гръдният му кош бе надупчен от куршуми. Дишаше тежко, като риба на сухо. От устата и носа му потече кръв.

Фавр отпусна оръжието си. Мани погледна французина. Фавр повдигна вежда.

— Не виня вас. Брайл трябваше да ви надзирава както трябва. Трябваше да ви отнеме камшика. Мърлява, много мърлява работа — произнесе Луи и поклати глава. — За два дни се лиших от двама заместници. — После се обърна, махна с ръка и се отправи към яга. — Доведете пленниците. Омръзна ми да увещавам момчето на Карл. Нека се опитаме все пак да убедим този срамежлив мъж да се присъедини към нас.

11:09 ч.

Натан се бе укрил в сянката на главния корен на яга. Облаци дим се стелеха над поляната. Откъм дъба, където бяха прекарали нощта, се чуваха изстрели и приглушени викове. Какво ставаше? Единственото нещо върху ливадата, което бе в полезрението му, бяха изкорубените останки на колибата на баща му. Обзеха го смесени чувства на ужас и отчаяние. После, подобно призраци, измъкнали се от гробница, от димната завеса започнаха да излизат неясно очертани фигури.

Натан се укри по-дълбоко в сянката на корена и насочи пушката си към тях. Фигурите започнаха постепенно да придобиват облик. Начело бяха Мани и Коуве, които придържаха вървящата между тях Ана. На крачка зад тях бяха Костос и Карера. Дори и индианецът Дакий бе включен в групата. Телата и дрехите им бяха окървавени. Всички държаха ръцете зад гърба си и се препъваха, подтиквани да вървят напред от фигури, оставащи в сянка. Когато групата се приближи, той различи и тях. Бяха мъже с полувоенни-полуловджийски облекла, насочили оръжия от всякакви марки към приятелите му.

Натан се прицели. Осъзна обаче, че двуцевката му щеше да се окаже съвсем непълноценно оръжие при такова съотношение на силите. Трябваше да предприеме нещо друго. Засега обаче можеше да разчита единствено на това, че не го виждаха.

Пазачите наредиха на другарите му да спрат.

Мъж, облечен от глава до пети в бяло, доближи малък мегафон до устните си. Насочи го към върха на яга.

— Натан Ранд, покажи се! Излез или приятелите ти ще заплатят за твоето отсъствие! Давам ти две минути!

Приятелите му и индианецът бяха принудени да коленичат.

Натан приклекна в убежището си. Без съмнение мъжът бе командир на тези наемници. Бе французин, ако съдеше по произношението му. Човекът погледна часовника си, а после насочи отново поглед към върха на дървото и започна нетърпеливо да потропва с крак. Очевидно доверяваше се на последната информация на мъртвия си агент и смяташе, че Натан все още се намира на върха на дървото.

Натан се колебаеше. Какво да направи? Да се покаже или да избяга? Дали си заслужаваше да опита да нападне наемниците в гръб? Отказа се от този замисъл. Не смяташе, че притежава умението да води партизанска война в джунглата.

— Остават трийсет секунди, Натан! — прокънтя гласът на мъжа през мегафона.

От върха на дървото се разнесе глас.

— Натан го няма тук. Тръгна си. Бе гласът на Кели!

— Лъжа — промърмори французинът. Обади се Коуве:

— Доктор Фавр, искам да ви кажа нещо, ако не възразявате.

Когато чу това име, Натан неволно стисна по-здраво пушката си. То му бе познато. Баща му бе разказвал за чудовищните престъпления, извършени от човек на име Луи Фавр. Човек, превърнал се в страшилището на Амазония, и възприеман от местните племена като демон. Изверг, прогонен от района от баща му. Сега отново се бе появил тук.

— Какво има, професоре? — попита раздразнено Фавр.

— Това е Кели О’Брайън. Тя е горе при ранения си брат. Щом казва, че не е там, значи той наистина е другаде.

— Ще видим тази работа — намръщи се Фавр и погледна отново часовника си. — Десет секунди!

После протегна ръка и някой пъхна в нея оръжие със зловещ вид. Криво мачете, дълго като ятаган. Въпреки че въздухът наоколо бе задимен, то блестеше с ярък блясък. Личеше си, че е току-що наточено.