Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

Като внимаваше да не вдига шум, Сам присегна към своята карабина „Уинчестър“. Някога бе принадлежала на дядо му и се предаваше в семейство Конклин от баща на син още от 1884 г. Сам не пътуваше никъде без нея. Пушката не бе използвана от години и вече бе повече амулет, отколкото оръжие. Макар да не бе заредена, можеше да се използва като тояга. Ръцете му се плъзнаха върху дървения приклад.

Създанието, каквото и да бе то, започна да дърпа предпазната каишка. Дявол да го вземе, наистина бе забравил да обезопаси вратата! Сам, както си бе в спалния чувал, подскочи и стисна пушката в ръце. Тъкмо се подготви да замахне с нея, когато палатката се отвори.

— Сам, буден ли си? — попита Маги, като провря глава в палатката и се опита да почука по брезента.

Сам отпусна пушката в скута си и усети, че сърцето му бе започнало да бие лудешки. Преглътна, изкашля се и се опита, да придаде на гласа си колкото се може по-безгрижно звучене.

— Да, Маги. Какво има?

— Така и не можах да заспя. През цялото време си мисля за надписа. Искаше ми се да споделя нещо с теб.

Сам си бе представил различни неща във връзка с потайното нощно проникване на Маги в палатката му, но нито едно от тях не бе свързано с обсъждането на древни надписи на латински. Както и да е, не можеше да има нощно посещение на Маги, което да не го радва.

— Изчакай ме секунда, докато се облека. Измъкна се от спалния чувал и навлече джинсите върху гащетата си. В такава гореща нощ никога нямаше да облече риза, но пред Маги трябваше да има приличен вид. Облече коженото си яке.

Взе каубойската си шапка, дръпна ципа на палатката и излезе в нощта. Имаше пълнолуние и сребристото сияние на луната бе по-силно от светлината на четирите малки прожектора, маркиращи границите на лагера. Приглади с пръсти чорлавата си коса и си сложи шапката.

Маги отстъпи крачка. Бе облечена с обичайните си кафяви панталони и кафяво яке, навлечено върху кървавочервена риза. Единственият признак, че тази нощ се бе опитала да се отпусне, бе прическата и. Не бе с обичайната си конска опашка. Кестенявите и къдрици, посребрени от лунната светлина, се спускаха върху раменете и. Омагьосан от играта на светлината върху бузите и устните на Маги, Сам едва набра сили да проговори:

— И така… Какво има?

Както винаги, тя гледаше сякаш през него.

— Мисля си за текста върху последната щанга. Най долната. За липсващите думи и редове. Латинският е странен език. Една-единствена дума може да промени целия смисъл на един текст.

— Да?

— Ами ако не го четем правилно? Ами ако някоя от тези липсващи думи отрича съдържанието на превода ни?

— Може и да си права. Утре обаче така или иначе ще разберем истината. Когато влезем в гробницата, ще ни стане ясно дали някой друг е прониквал в нея, или не.

— Сам, искам да разбера това, преди да проникнем в гробницата — каза Маги с леко раздразнение. — Ти не искаш ли да разбереш какво точно са написали завоевателите върху тези щанги? — Искам, разбира се, но думите са нечетливи.

— Знам, Сам, но ние почистихме щангите само със спирт. — Маги го погледна двусмислено.

Изведнъж съобрази защо го бе събудила и стисна устни. Преди две години бе публикувал статия, в която бе препоръчал използването на фосфоресцираща боя при разчитането на избледнели текстове, изписани върху метал или камък, разядени от времето. Тогава идеята му бе отхвърлена единодушно.

— Ти не си ли донесе приборите тук? — попита Маги.

— Не знам за какво говориш — промърмори Сам. Не бе споделил с никого, дори и с чичо си, че продължаваше да отстоява идеята си и че в течение на години бе изследвал бои с най-различен вискозитет, реагиращи на различни части от диапазона на ултравиолетовата светлина. Не бе споделил това с никого, тъй като бе решил да проведе експерименти с откритието си в полева обстановка, без никой да може да му се подиграе. Внезапно съобрази, че и той, като чичо си, имаше вкус към тайни в науката. Очите на Маги продължиха да сияят в мрака.

— Прочетох статията ти. Сам, ти май в крайна сметка си успял, познах ли?

Откъде бе разбрала? Най-после Сам реши да проговори:

— Струва ми се, че открих решение на проблема. Не съм правил обаче експерименти в полева обстановка.

Маги посочи развалините.

— В такъв случай време е да направим експеримента. Другите вече ни очакват до входа на шахтата — каза Маги и понечи да тръгне.

— Другите?

Тя го погледна намръщено през рамо.

— Разбира се, Сам. Имам предвид Норман и Ралф. Те би трябвало да са в течение на това, което правим.