Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Сигурна съм, че чух нещо — прошепна. — Чух думи. Думи и… и някакво чукане.

Сам напрегна слух, но не чу нищо. Погледна Ралф и Норман. Двамата поклатиха глави. Очите на Норман бяха уголемени от очилата му. Сам се приближи към Маги, готов да разсее страховете и когато някъде отдолу се раздаде писък, който премина покрай тях като уплашена птица.

Маги се обърна към Сам. Очите и бяха широко отворени Той свали пушката от рамото си.

Хил продължаваше да изучава металните плочи около тях. Невидимият механизъм продължаваше да работи и шуми зад стените.

Очите на Мигел, стъпил на същата златна плоча, бяха ококорени от страх. Ниският човек произнасяше безмълвни молитви.

Хил не му обърна внимание. Тук нямаше да им помогнат никакви богове. Оцеляването им зависеше от самите тях. Хил обаче се интересуваше не само от оцеляването. Очите му продължаваха Да наблюдават богатствата, положени в нозете на златния идол. Хил установи, че между него и статуята на краля на инките имаше петнайсет плочи. Други петнайсет плочи го деляха от изхода. Имаше по петнайсет метра в двете посоки. Прекалено голямо разстояние, за да се преодолее със скок.

Усещаше, че съществува някакъв начин да се прекоси помещението. Огледа се още веднъж. Златните и сребърните плочи бяха подредени не като в шахматна дъска, а в по-сложен ред, в схема, наподобяваща геометричните фигури по килимите и дрехите на инките. Имаше някакъв ред, някакъв начин да се върви без опасност в помещението. Какъв обаче бе той?

Трупът на Хуан лежеше върху близката златна плоча, до която бе успял да допълзи, преди да умре. Изпод тялото течеше кръв. След като Хуан се отмести от сребърната плоча, която бе задвижила капана, не се случи нищо. Дали това бе отговорът? Дали само сребърните плочи бяха опасни, а златните — не? Имаше само един начин да се разбере това.

Хил свали от рамото си късата карабина и сръга Мигел в ребрата с нея.

— Движи се — заповяда му той.

Мигел отмести поглед от дулото на пушката към, лицето на Хил.

— Какво?

— Скочи върху оная златна плоча. — Хил му кимна към плочата, намираща се непосредствено до съседната сребърна плоча. Бе в посока към златния идол. След като така или иначе щяха да рискуват живота си, трябваше да бъдат възнаградени за усилията си.

Застиналият неподвижно Мигел сякаш не вярваше на ушите си. По лицето му бе изписан ужас.

— Тръгвай, ако не искаш да умреш тук — нареди Хил и сръга Мигел още по-силно с пушката.

Ниският му спътник отстъпи крачка назад, без обаче да напуска плочата.

— Моля те, не прави това.

— Изпълнявай, каквото ти казвам, ако не искаш да изпробвам плочите с трупа ти.

Мигел се разтрепери и започна да поглежда ту дулото на пушката, ту трупа на Хуан. После отпусна рамене. Обърна се, прекръсти се и скочи. Краката му трепереха толкова силно от страх, че едва успя да преодолее незначителното разстояние. Приземи се върху плочата на ръцете и коленете си.

Хил видя как Мигел затвори очи и застина на място в очакване да се случи най-лошото. Не се случи обаче нищо. Мигел бавно отвори очи и без да престава да трепери, се изправи. После се извърна към Хил и на лицето му се появи нещо като усмивка, Хил почувства облекчение, когато видя, че предположенията му се оправдаха.

— Златните плочи са безопасни. Стъпвай само по тях и така ще се измъкнем оттук — поясни той. Все пак реши да не рискува. Махна с пушката към Мигел. — Стъпи на следващата, аз ще те последвам.

Мигел кимна утвърдително. Следващата плоча се намираше непосредствено до тази, върху която бе стъпил. Трябваше просто да направи крачка. Направи я бавно. Отново нищо не се случи. Древният механизъм продължаваше да пращи и шуми зад стените и тавана. Мигел се придвижи до следващата златна плоча, като му се наложи повторно да скочи. Пак не се случи нищо.

Хил го последва и видя, че Мигел се бе поуспокоил малко, макар че устните му продължаваха да изричат молитви. Двамата постепенно се приближиха до златния идол. Най-сетне достигнаха последния ред плочи, който ги делеше от съкровището. Всички плочи от този ред бяха сребърни. Единствената златна плоча бе тази, върху която се намираха идолът и съкровищата. Мигел се обърна към Хил и го изгледа въпросително. Хил започна да изучава краля на инките. Стори му се, че златните очи на статуята го гледаха подигравателно. Усети прилив на гняв. Нямаше да позволи на някаква пасмина, кланяща се на идоли, да провали начинанието му. Не сега, когато бе толкова близо до успеха. Премести се на плочата, върху която бе стъпил Мигел. Не смееха да стъпят върху редицата от сребърни плочи, деляща ги от съкровището. Това обаче не означаваше, че нямаше да може да се добере до богатствата, струпани в нозете на статуята. Хил присегна с пушката си над сребърните плочи. Краят на пушката едва успя да докосне отрупаните там предмети. Хил разбута няколко от тях и затаи дъх. Ами ако там имаше друг капан? Стори му се, че долавя лека промяна в шума на механизма. Напрегна още повече слуха си, но нищо не се случи. Хил тихо изруга. Бе му трудно да държи пушката с изопната ръка. Пое си дъх и се съсредоточи върху действията си. Не можеше да си позволи провал. Започна да скърца със зъби и се опита да отпъди изгарящата болка, обхващаща рамото му. Усилията му най-после бяха възнаградени. Пред погледа му се появиха две големи чаши, златна и сребърна, и двете украсени с рубини и изумруди, подредени змиеобразно върху тях. На Хил най-много обаче се хареса това, че всяка от чашите имаше по две дръжки, подобни на дъги. Нещо, което можеше да бъде закачено. Успя да промуши цевта на пушката в една от дръжките на сребърната чаша и я повдигна. Вдигна и пушката си, така че чашата се плъзна по цевта и опря до дървената част, Свали скъпоценната вещ от пушката и я подаде на Мигел.